Menu

Последен век

и ще слушат измамителни духове и бесовски учения...

Второто пришествие на Антихриста - Седма глава: Първата велика сила в Историята

Дотук разгледахме литературните доказателства – Библията, Шумерския списък на царете и шумерските митове – които поставят библейската фигура Нимрод близо до самото начало на месопотамската история след Потопа. Сега ще разгледаме археологическите доказателства за могъщата империя на Нимрод, която посредством безскрупулна стратегия, включваща дипломация, търговия и груба сила се появява като първата велика сила на света.

Възходът на Урук като водещ град на властта в древния свят се нарича от съвременните археолози и антрополози „Експанзията на Урук”. Ето как журналистът Брус Бауър резюмира това явление в статията си от 1990 г. „Цивилизацията и нейните недоволства”:

[Има] нарастващо признание сред археолозите, че ранната месопотамска цивилизация преживяла безпрецедентна експанзия между 3400 и 3100 г.пр.Хр. Експанзията се случила по време на късната част от фаза, наречена Урукски период (на името на големия град от онова време), който започва около 3600 г.пр.Хр. Разкопките, проведени през последните 15 години, показват че южните месопотамски градове-държави, всеки състоящ се от един-два града, служещи като политически центрове и предоставящи стоки и услуги на хиляди хора, живеещи в близките земеделски села, установени предни постове в съседни територии, намиращи се в днешен Ирак, Иран, Сирия и Турция. Дори артефакти, намерени на обекти в Закавказието на Съветския съюз, показват знаци на шумерско влияние.

Такива открития оставят изследователите да се чудят какво е направило шумерите толкова властолюбиви в един свят, съставен най-вече от земеделски стопани.

Мнозина се присъединяват към гледището на Робърт МакКормик Адамс от Смитсоновия институт във Вашингтон, който нарича урукската експанзия „първата урбанистична революция”. Адамс казва, че икономическите изисквания на процъвтяващите месопотамски градове довели до велика транс-регионална цивилизация в Близкия изток.

Други, като Хенри Т. Райт от Мичиганския университет в Ан Арбър, спорят, че терминът „урбанистична революция” скрива фундаменталната значимост на урукската експанзия – въвеждането, за пръв път където и да било, на политически държави с йерархия от социални класи и бюрократични институции, които служели на могъщи царе.

„Какъвто и да е случаят, това било революционно време, момент на необикновени иновации в изкуството, технологиите и социалните системи”, казва Адамс. Например, в края на 4-тото хилядолетие пр.Хр. Месопотамия става свидетел на появата на масово произвеждани грънци, скулптурата като форма на изкуството и впрягането на вещи занаятчии и работнически тръстове от управляващата класа за създаването на монументални сгради. Най-ранните глинени плочи на света, описващи прости марки и списъци със стоки с пиктографски символи също се появили, предзнаменувайки раждането на напълно изразителна писменост около 3000 г.пр.Хр.

Много подобно на американската суперсила, която се появява в края на двадесети век, първата световна суперсила израстнала главно от материалистичните си цели и желанието да забогатее чрез контролиране натърговията.

Бауър цитира харвардския антрополог Пьотр Щайнкелер, който обяснява, „Шумерите искали да станат посредници в международните търговски мрежи и да жънат големи печалби... те не били принудени да се разширяват заради вътрешен растеж”.

Водещия експерт върху „Урукската експанзия” е професор Гилермо Алгейз от Университета на Сан Диего. Той е автор на две книги по темата: „Урукската световна система: Динамиката на експанзията на ранната месопотамска цивилизация” (2005) и „Древна Месопотамия в зората на цивилизацията: Еволюцията на урбанистичния пейзаж” (2008).

Журналистът Джон Нобъл Уилфорд обяснява гледището на Алгейз по отношение на икономическите мотивации на Урук: „Д-р Алгейз сравнява далечните търговски постове на Урук с такива модерни примери като португалската колония в Гоа, Индия и британската колония в Хонг Конг. Външните постове на Урук, казва той, „отразяват една система на икономическа хегемония, където новопоявили се държави се опитвали да експлоатират по-малко сложни полиси, намиращи се доста отвъд границите на прекия им политически контрол и че тази система може да се тълкува като империалистическа, както по размер, така и по природа””.

Икономиката предоставила непосредствения импулс за жаждата за власт на Урук, но е имало и религиозна мотивация зад нея, много подобно на днешната америкнска суперсила, която се подкрепя от изкривените религиозни представи, че капитализмът представлява експанзията на Царството небесно и че натрупването на блага, светски удобства и материален просперитет са основни доктрини на християнството.

 „Наистина”, казва Карл К. Ламберг-карловски от Харвардския университет, „религиозните вярвания може да са упражнили важно влияние върху урукската експанзия. Южните месопотамци вярвали, че храмовият им бог притежавал земята, а човеците били нейни икономи. Така урукските градове-държави може да са преследвали вид „явна съдба”, предполага той, присвоявайки близките земи в името на божествата си”.

 „Глобализация” е термин, използван да се опише изгрева на глобалния „свободен пазар” и залеза на суверенитета на националните държави по целия свят днес. С глобалния капитализъм, вече подкрепян от най-великата армия, която светът е виждал, и над седемстотин американски военни бази по земното кълбо, светът е строго контролиран от „търговците земни”, финансистите, и корпоративните лидери, които са господарите на глобалния пазар.

В книгата „Глобализации и Древният свят”, авторът Джъстин Дженингс гледа на Урукското царство като първия исторически пример за явлението „глобализация”, което периодично изплува на повърхността през цялата земна история и която днес кулминира с американската суперсила:

Бързата урбанизация на Урук-Варка по време на Урукския период сигурно е пратило ударни вълни през южния нанос. Към Средния урукски период 100 декаровият отпечатък на мястото вече била десет пъти по-голям от всяко друго място в региона, а градът се уголемил над два пъти по време на Късния урукски период... 50 000 човека, натъпкани на могилата Урук-Варка било логистически кошмар. Френетичният растеж на града бързо поглъщал разменните отношения, които до тогава захранвали градовете на южния нанос, а жителите на града все повече разчитали на външни производители на храна и други ресурси... Вероятно се оформила експанзивна, неформална икономика; тя донасяла земеделски продукти, животни, работна ръка, предена вълна и други селски продукти в града в замяна на екзотични стоки, медни сечива, тъкани, небесно покровителство и други градски продукти... Някои от най-близките до града градчета може да са били обвързани а данъчни задължения от ранна дата, но вероятно по-голямата част от населението, живеещо извън града, първоначално било свързано по-незначително с Урук-Варка чрез търговски партньори, семейни връзки, култови съюзи и други взаимоотношения...

Динамичната експанзия на Урук действително била тикана с икономически и дипломатически средства, но има доказателства, че тя включвала и значително количество насилие и кръвопролитие, поне в самото начало.

Журналистът Джон Нобъл Уилфорд прави репортаж за разкопките на древния обект Хамукар в североизточна Сирия, които разкриват древно бойно поле. Той пише, че археолозите го описват като „най-старото известно изкопано място на широкомащабни организирани военни действия”. Хамукар бил „процъвтяващ урбанистичен център”, преди армия от юг да го покори почти до самото начало на Урукската експанзия:

Откритието било съобщено от Клемънс Райкел от Орииенталския институт на Чикагския университет, който бил съ-ръководител на сирийско-американските разкопки на обекта...

Археолозите съобщили, че намерили срутени тухлени стени от кал, които били силно бомбардирани и опожарени. Навсякъде наоколо събрали над 1 200 „куршуми” с овална форма, използвани с прашки, и около 120 по-големи кръгли глинени топки. Пластът руини от онова време съдържал и огромно количество керамика от урукската култура на южна Месопотамия.

 „Картината е завладяваща”, казва Райкел.
„Ако хората от Урук не били тези, които мятали куршуми с прашки, те със сигурност са се възползвали от това. Те превзели мястото веднага след разрушаването му”.

Говорейки по телефона от Дамаск, Абдал-Разак Моаз, заместник-министър на културата на Сирия, каза че Хамукар бил „едно от най-важните места не само в Средния изток, но и в Стария свят”, и че новото откритие извадило на бял свят „нещо като обрат в историята на цивилизацията””.

Този „обрат” бил регионалният триумф на Урукската империя. Изключителната ѝ сила и влияние могат да се проследят на запад до Египет, (което ще засегнем в следващите глави), източно до Индия, южно до Арабия, северно до Турция и Левант и дори през Средиземноморския басейн. Това била суперсилата, над която властвал Нимрод преди падането си от власт.

Вече споменахме как Библията сякаш мълчи за края на Нимрод, макар че „разбъркването на езиците” ни помага да си обясним разпадането на царството му. Археолозите не могат наистина да обяснят какво се е случило, въпреки че ясно виждат, че падането на Урук е станало много рязко в резултат на някаква криза или вътрешна разруха:

На върха на развитието си късната урукска култура включвала следните елементи: столица с неоспоримо превъзходство – самият Урук се измервал на сто декара със свещения си и организационен център в района Еана; централна територия, която обхващала цяла Долна Месопотамия (слабо известна в тази фаза, за съжаление) и Кузистан (Суза); зона, която можем да определим като полу-периферия, Горна Месопотамия, със смесена култура; И зона с търговски външни постове, разпределени по Анадолските и Иранските възвишения. Но тази система имала кратък живот от само две-три столетия. Селищата от периферията били разрушени или изоставени и дългото развитие на центъра Еана прекъснато. Изглежда, следователно, че първият период на урбанизация се изправил пред криза или истински крах след дълга формираща фаза и кулминацията на вътрешната си организация (писменост) и търговска експанзия (колонии).

Това описание на царството Урук с „централна територия” в Южна Месопотамия и „полу-периферия” в Горна Месопотамия напълно съвпада с описанието на империята на Нимрод в Битие 10:10-12, което обяснява, че то започнало в юга с Ерех (Урук) и Вавилон (Ериду), а след това се разширило и включило Ниневия и още няколко града на север.

Дейвид Рол обобщава кариерата на Нимрод:

Към края на дългото си царуване царят на Урук контролирал по-голямата част от Месопотамия и силно бил обогатил култовите центрове на Шумер. Контролирал и магарешките търговски пътища през планините Загрос и морската търговия през Персийския залив. На север били установени обширни укрепени колонии в близост до главните морски пътища и следователно свързвали сърцеъо на империята посредством бързи кораби. Екзотични стоки и метали се изливали към столичния град Урук и, разбира се, хазната на палата на Енмер. Това наистина го прави първия властелин на земята, точно както твърди преданието от Битие. В образа си на герой-воин Енмер/Нимрод е запомнен като основателя на най-могъщите градове в Асирия и Вавилония, както и като велик строител в старите религиозни центрове на Шумер.

Датиране на Урукската експанзия

Академичният свят от историци, археолози и антрополози е на практика единодушен в датирането на края на Урукската експанзия във времето около 3100 г.пр.Хр. Това може да се стори проблематично на някои християни, които се придържат към хронологията на световната история, която се намира в повечето библии на английски език днес. Масората е основата на тези преводи, а според тази хронология Потопът се е случил през 2348 г.пр.Хр., дълго след Урукската експанзия. Ако това е вярно, значи търсим Нимрод на погрешното място във времето. Само че има още един библейски източник за датиране на ранните събития от Битие. Този източник е преводът „Септуагинта” на Стария завет.

Преводът „Септуагинта” е копие на Стария завет, който бил преведен от иврит на гръцки от юдейски учени в Александрия, Египет някъде около 250 г.пр.Хр. Масората, от друга страна, била съставена (със значителни промени) около 350 години по-късно, около 100 г.сл.Хр.

Бари Сетърфилд е изследовател на Библията, който предоставя обширен аргумент в полза на хронологията на Септуагинтата пред Масората в онлайн статията си „Хронология на Сътворението и Катастрофата”. Сетърфилд посочва, че до 100 г.сл.Хр. юдеите използвали авторитетен текст, известен като „Ворлага”, който бил написан на курсивно писмо, известно като паело-иврит. Това била версията на Старозаветния канон, който бил съставен от Ездра и Неемия и въведен във „Великата Синагога” някъде около 440 г.пр.Хр. От този оригинален „Ворлага” текст на иврит, който бил използван от Иисус и учениците Му, произлезли три „рецензии”.

Първата била Самарянското Петокнижие, също написано на палео-иврит, което станало основа на самарянската версия на юдаизма. Твърди се, че тази версия стига назад до Товия Амонитец, който уж взел копие на Тората от Йерусалим, когато бил изхвърлен през 408 г.пр.Хр. (виж. Неемия 13:4-9).

Втората била гръцката Септуагинта версия на Ворлага, която била създадена около 250 г.пр.Хр. и която продължава да е официалната версия на Стария завет в Източно-православната църква и до днес.

Третата е Масората. Тази версия била „обновена” версия на оригиналната Ворлага в съвременния тип квадратно еврейско писмо. Сетърфилд пише, че този превод се появил от Явненския събор, който се провел през 100 г.сл.Хр., и след това старите „Ворлага” версии били систематично унищожавани от водещите юдеи. Този събор бил воден от равин Акива бен Йосиф заедно с Йоана бен Закай. Равин Акива след това участвал в одобряването на лъжливите месиански претенции на Симон бар Кохба, които довели до катастрофалното въстание на Бар Кохба срещу Рим през 132 г.сл.Хр. И Акива, и Закай, също така, са известни като ранни кабалисти според юдейското предание.

Сетърфилд анализира и трите от тези рецензии и ги сравнява с откъси от Стария завет, които се появяват в Кумранските ръкописи, в Новия завет и в творбите на Йосиф Флавий. Това, което открива, е че Апостолите, както и Йосиф и Кумранските ръкописи отпреди 70 г.сл.Хр., предоставят обилни доказателства, че преводът на Септуагинтата е по-верен на оригиналния текст Ворлага, отколкото Масората.

Гръцката версия на Стария завет, Септуагинта, била Библията на ранната християнска Църква. Според Сетърфилд, точно заради това юдеите на Явненския събор я отхвърлили, (както и Ворлага, върху който се базирала) и създали собствена Масоретска версия. Няколко века по-късно заблудени християнски водачи, водени от Ориген, приемат Масората като авторитетна версия на Стария завет, от която тя става основата на съвременния ни Стар завет на английски език.

И тъй, защо цялата тази интрига и дебати са важни? Ами защото има общо с датите. Въз основа на хронологиите от Септуагинтата (С) и Масората (М), ето датите на някои важни събития в библейската история, според двата различни източника:

Дата на Творението:

М – 4004 г.пр.Хр.
С – 5810 г.пр.Хр.

Дата на Потопа:

М – 2348 г.пр.Хр.
С – 3536 г.пр.Хр.

Вавилонската кула:

М – 2100 г.пр.Хр. (+/- 100 години?)
С – 3100 г.пр.Хр. (+/- 100 години?)

Призоваването на Авраам:

М – 1921 г.пр.Хр.
С – 2247 г.пр.Хр.

Забележете, че Вавилонската кула даже не може да се датира точно, понеже не попада конкретно в библейската хронология. Само че можем да се опитаме да съчетаем Нимрод с третото или четвъртото поколение след Сим, които са Сала и Евер. Според хронологията на Септуагинтата, както е изчислена от Сетърфилд, тези лица са родени през 3399 и 3269 г.пр.Хр. Ако Нимрод е бил роден по някое време около тези дати, значи хронологията на превода на Стария завет, Септуагинтата, предлага перфектно съответствие, ако се сравни с датата 3100 г.пр.Хр. за края на Урукската експанзия, което би кореспондирало с Вавилонската кула и падането на Нимрод.

По отношение на такава ранна дата на Творението в Септуагинтата, ето какво има да каже Сетърфилд, което е допълнително доказателство, че ранната църква гледала на Септуагинтата като авторитетна версия:

Доста интересно, датата на Творението от 5793 г.пр.Хр. е в широко съгласие с ранната църква, чиито тълкуватели поддържали датите в реда на 5500 г.пр.Хр. Така Теофил от Антиох (115-181 г.сл.Хр.) дава дата 5529 г.пр.Хр., Хиполит (на същата съмнителна база) дава 5500 г.пр.Хр., докато Юлий Африканец, (който умира през 240 г.сл.Хр.), я поставя през 5537 г.пр.Хр. Летописът на Аксум я поставя през 5500 г.пр.Хр., докато талмудистите (Петър Алиац) дават време около 5344 г.пр.Хр. Арабските записи цитират 6174 г.пр.Хр.

Докато продължаваме нашето изследване на кариерата на Нимрод, ще установим, че Септуагинтата, въпреки своите особености, всъщност е належаща за нашето проучване и разкрива много мистерии, които са били (умишлено?) премахнати от Масората.11

Към СЪДЪРЖАНИЕ

 

Go Back

Comment

View older posts »