Menu

Последен век

и ще слушат измамителни духове и бесовски учения...

Второто пришествие на Антихриста - Тринадесета глава: Апотеозът на Нимрод

Цивилизацията, известна като древен Шумер, започнала вследствие на падането на Урук. Това е периодът (3100 до 2300 г.пр.Хр.), през който писмеността става изкуство, когато шумерите записват разбирането си за света върху глинени плочи, които били изпечени в камък.

Впоследствие разпространението на шумерското писмо, което вероятно започнало в град Нипур, постепенно довело до приемането на шумерския като регионален език, преодолявайки „смесването на езиците”, което се било случило във Вавилон. По същото време били интегрирани и религиозните вярвания и културата на Шумер излязла с обща религия. Както бе показано, тази религия се въртяла около и била насочвана от мрачния бог Енки, който представлявал изопачено виждане на историята и целта на човечеството.

Кратка история

Според Шумерския списък на царете династията Киш е първата, която се появява след Потопа. Показахме, че тази династия била прекъсната от Урукската експанзия и царуването на Енмеркар. След падането на Урук, Киш сякаш отново се появява като регионална сила, която изтрайва до появата на Гилгамеш Урукски, който побеждава последния цар от Първата династия на Киш около 2680 г.пр.Хр.


Церемониална маска на Саргон Акадски.

Следващата голяма фигура, която се появява, е Саргон Акадски, чието царство се издига от средна Месопотамия и трае до ок. 2334-2279 г/пр.Хр. Завоеванията на Саргон правят и родният му акадски език да добие известност, който в крайна сметка заменя шумерския като доминантен език на Месопотамия. Според хронологията на Септуагинта, Авраам бил призован от Бога да напусне южно-шумерския град Ур около 2247 г.пр.Хр. – няколко десетилетия след смъртта на Саргон.

Няколко века по-късно друга империя се издига от централна Месопотамия, която е Вавилонското царство, управлявано от Церемониалната маска на Саргон Акадски – известният законодател цар Хамураби (ок. 1792-1750 г.пр.Хр.), който за кратко обединява цяла Месопотамия. Царуването на Хамураби е важно, понеже той оказва голямо влияние и върху религиозните вярвания на целия регион, което също така повлиява на много от околните култури. Това, за което говоря, е появата на „Енума Елиш”, в която един нов бог, Мардук, превзема пантеона и се явява като господар на небето и земята. Това било революция в езичническия пантеон.

Паметта на Нимрод

Думата апотеоз означава „да станеш бог”. Вече знаем, че седемдесетте ангела, които слезли при Вавилонската кула били почитани като „богове” от Езичническите народи. Също така идентифицирахме и бога Енки като историческия Сатана, върховния водач на тези ангели. Ако Нимрод е бил син на Сатана/Енки, това означава, че той е бил „полу-бог” чрез този генетичен баща. Тъй че от самото начало, поради ръста си, силата, хитростта и влиянието си, Нимрод несъмнено бил почитан като „бог”.

След падането на царството му, империята на Нимрод била раздробена, но близките градове, които били най-големите благодетели на тази първа суперсила, несъмнено запомнили и почитали великия си цар Нимрод. Древните шумери продължили да почитат Нимрод като бог дори след смъртта му. Само че поради първоначалното „смесване на езиците” много от тези градове го познавали под различни имена. Например, като Нинурта, Нингирсу, Забаба, Асарлухи, Асур или Мардук, както ще проучим сега.

Градовете Гирсу и Лагаш почитали бога Нингирсу като свой главен бог. Той бил много подобен на бога Нинурта, който бил главният бог на градовете Кисура и Марад. Всичките тези четири града датират до 2700 г.пр.Хр. или по-рано. Интерсното е, че и Нингирсу, и Нинурта са имена на героя, на когото се приписвало посичането на седмоглавия змей, както бе озсъдено в предишната глава. Тъй че изглежда, че на самия Нимрод се приписвало прекратяването на символичното представяне на залахата, която всъщност той бил започнал.

Възможността споменът за Нимрод да се е запазил в митовете за шумерския бог Нинурта е изследвана от К. Ван Дер Торн и П. В. Ван Дер Хорст в статията им „Нимрод преди и след Библията”:

В няколко отношения тогава Нинурта пасва на описанието на Нимрод, дадено в Битие 10:8-12. Литературната традиция на Месопотамия прави Нинурта наистина „първия герой на земята”. Героизмът му често се изразява главно в подвизите му като страхотен ловец (gibbôr sayid) на митични животни. Също и властта (mamläkä), приписвана на Нимрод, има еквивалента си в кариерата на Нинурта... В клиновидната литература Нинурта е почитан като основателя на месопотамската цивилизация. Макар и наличият текст да не казва, че е строил градове, намекват че положил основите на целия цивилизован живот и по този начин е създал условията, при които човешките селища да процъвтяват.

Според теологията на Нипур, Нинурта не само стои в началото на земеделието – той държи МЕ-тата, силите на цивилизования живот. В зората на шумерското общество, казват източниците ни, Нинурта пътува до Ериду – градът на бога Енки. Там боговете се съветват относно него с върховната власт. Поверено му е да бъде водач на боговете, тъй че цялата вселена да е под негова команда. Съчинението Angim dimma разказва за триумфалното му завръщане от Ериду в Нипур, след като боговете го били обявили за цар. Там е посрещнат в храма си... откъдето ще царува над всички краища на вселената.

Вече разказахме как град Киш в крайна сметка става господстващ в региона след Вавилонската кула. Главният им бог бил известен като Забаба, който е дефиниран в книгата „Богове, демони и вимволи на древна Месопотамия”:

Забаба бил местният бог на важния град Киш в северна Вавилония. Култът му вече е засвидетелстван от Ранния династичен период. В местното предание на Киш съпругата му Инана/Ищар и поклонението към Инана от Киш било важен вторичен култ към богинята. Личността на Забаба се явява като бог на войната, а от Стария вавилонски период той се идентифицира с Нингурсу или Нинурта. В един списък с богове той е описан като „Мардук на битката”. Главният култов център на Забаба бил храмът Е-метеурсаг в Киш. Жезъл с глава на орел бил неговият символ.

Забаба бил и личният бог на Саргон Велики от Акад. Столицата на Саргон все още не е открита и разкопана от археолозите, но ние знаем, че той построил величествени храмове там за бога Забаба и богинята-воин Ищар – двете му любими божества.

Споменът за Нимрод се пазел и от град Куара, където той бил почитан като бога Ашарлухи:

Ашарлухи:

Първоначално богът на Куара – село до Ериду – Ашарлухи бил свързван с Енки (бога на Ериду) и с магическо познание – специалното качество на Енки. Ашарлухи бил считан за син на Енки и Дамгалнуна, а когато Мардук получава титлата син на Еа (акадското име на Енки), било естествено Ашарлухи да се абсорбира в личността на Мардук. Един химн от Стария вавилонски период се обръща към Ашарлухи като река на изпитанията... като първороден син на Енки и като Мардук. В Стандартната вавилонска магическа традиция Ашарлухи се използва като алтернативно име на Мардук в заклинания и молитви.

В името Ашарлухи виждаме и доказателство за другото библейско и историческо име на Нимрод, което е Ашур или Асур.

След Вавилон най-напред се появява царството Асирия като регионална сила около 1800 г.пр.Хр., но само няколко десетилетия по-късно временно е покорено от Хамураби. Името на техния народ, град и главен бог било Асур. В това има смисъл, понеже знаем, че Нимрод, наречен Ашур, установява градовете в региона според Битие 10:11-12. Ще говорим повече за Ашур в следващата глава, когато започнем задълбоченото си проучване на пророчествата на Исая.

Божеството-покровител на средно-месопотамския град Вавилон бил бог Мардук. Това, което първоначално било местен култ, се разпространило из целия регион чрез завоеванията на Хамураби. Този легендарен цар е известен с учредяването на прочутия Законник на Хамураби за управлението на земите му, а също така спонсорира създаването и разпространяването на „Енума Елиш” – известният епос на сътворението, който издигал Мардук като новия и безспорен световен „Цар на Боговете”.

В „Енума Елиш” виждаме, че Мардук – обожествен спомен за отдавна мъртвия Нефилим-цар Нимрод – ясно е назован като „син на Енки”.

След като Еа [Енки] бе надвил и стъпкал враговете си, бе си осигурил триумфа над враговете си и бе починал в дълбок мир в свещената си камера, която нарече „Абзу”... Там в камерата на съдбите, обиталището на орисиите, роди се бог – най-способният и най-мъдър от боговете... В сърцето на святата Абзу, Мардук бе създаден.

При имената му нека боговете треперят от страх в обиталищата си. Ашар-лухи е първото му име... Ашар, дарител на обработваема земя, който установява границите ѝ, създателят на зърно и билки, който прави растенията да никнат.

Тялото му бе красиво; когато повдигнеше очи, заблестяваха ярки светлини; походката му бе величествена; той си бе водач поначало. Когато Еа [Енки], който го роди, го видя, ликуваше, сияеше и сърцето му пееше, понеже видя, че е съвършен... когато размърдаше устни, огнен език изригваше. Исполински крайници, тъй високо той стоеше, че издигаше се над най-високия бог; той бе силен и носеше славата на десетима и светкавиците им около него играеха. „Сине мой, сине мой, сине на слънцето и на небесното слънце!”.


Вавилонска фреска на Мардук в битка с Тиамат.

Сатана се преоткрива

С нов водач начело на пантеона на боговете се заличило доста от духовното объркване, поне от езичническа гледна точка. Всичките богове станали по същество незначителни и новото поколение, предвождано от Мардук, гордо стъпило на сцената.

Възходът на Мардук като глава на пантеона е съпътстван от възхода на Ваал над бога Ел в ханаанската религия; асирийците последвали и възприели „Енума Елиш”, като просто заместили Асур с Мардук; по-късно гърците разбирали тази промяна като замяната на Хронос със Зевс, а за римляните това било Юпитер, засенчващ Сатурн.

Това било процес на наслагване на поколенията и той отдалечавал езичническия свят от познаването на първоначалния „Бог Творец”, или поне го правел напълно маловажен за езичническия ум. Всъщност, ако обърнем внимание на класическите писатели от късния гръцки и римски свят, ще видим, че на Зевс/Юпитер все повече се гледало като на стар бог, а процесът на наследяване бил готов да бъде повторен от Аполон, сина на Зевс. Само че идването на Иисус Христос възпряло всяко аполонско превключване, което вероятно е било планирано от духовните сили зад езичническата система.

И тъй, кой бил този нов Бог, в действителност? Дали жреците на Мардук, Ваал и Зевс са били манипулирани от духа на Нимрод, действащ отвъд гроба? Предполгам, че това е възможно, понеже Йоан пише в 1 Йоаново 4:3, че „духът на Антихриста” е в света. Само че аз вярвам, че в контекста Йоан използва „дух” в по-широк смисъл, както е в „дух на бунт” или „дух на непокорство”, и не се отнася специфично към действителния дух на Нимрод, манипулиращ световните събития от там, където душата му е задържана в Бездната.

Книга Откровение предлага, вярвам, бегъл поглед към духовната сила зад централния бог на езичническата система. Той идва от самия Иисус в посланието Му към църквата в Пергам:

И на ангела на пергамската църква напиши: тъй казва Оня, Който държи двуострия меч: зная делата ти, и де живееш, там, дето е престолът на сатаната, и държиш името Ми, и не се отрече от вярата Ми дори в дните, когато верният Ми свидетел Антипа биде умъртвен между вас, среди които живее сатаната. (Откровение 2:12-13)

Според Иисус, „седалището на Сатана” се намирало в Пергам – градът, „среди който живее сатаната”. Изследователите вярват, че тази препратка в Откровение се отнасяла за „Великия олтар на Зевс”, намиращ се в Пергам.

Ето моето описание на този олтар в онлайн поредицата ми „Против Световните Сили”:

Този велик олтар, наричан от историците „най-изящният олтар, построяван някога”, бил завършен през около 180 г.пр.Хр. Сданието се издигало на дванадесет метра височина, измервало се на над тридесет метра дължина, а стълбите, които се изкачвали на горното ниво, били двадесет метра широки. Най-впечатляващият аспект на олтара обаче, били изкусните изображения, изваяни във фризове, които ограждали долното ниво на олтара. Всичко на всичко имало почти сто и двадесет метра фризове, който някои експерти казват, че бележели зенита на гръцката скулптура.

Скулптурите изобразявали поражението на Титаните от Зевс, Херкулес и Атина, и основаването на Пергам от сина на Херкулес. Величествените фризове са известни като „първият познат пример за продължителен разказ в скулптурата” и съдържали репрезентации на 34 богини, 20 бога, 59 великана и 28 животни.

Този древен монументален шедьовър бил открит от германския строител на железници Карл Хуман през 1875 г., аняколко години по-късно той започнал да разкопава и да намира парчета изящни фризове, които изпращал в Германия. През 1930 г. била издигната реплика на целия масивен олтар с части от първоначалните фризове в новопостроения Пергамски музей в Берлин.

Появата на древния „Велик Олтар на Зевс” – който Иисус нарича трона на Сатана – в Берлин, Германия точно преди възхода на Хитлер и Третия райх, потвърди виждането ми, че Хитлер е бил седмият цар на Сатана и е завоевателната фигура, показана при първия Печат от Откровение.

Думите на Иисус показват и, че Той ясно гледал на Зевс – властващият бог на гръцката езичническа система – като на въплъщение на самия Сатана.

Столицата на древногръцката култура била Атина, анай-святото място бил храмът, известен като Партенона. Библейският изследовател Робърт Бауи Джонсън Мл. е изследвал Партенона и е написал няколко книги върху гръцката религия и как тя се свързва с книга Битие, включително „Кодексът на Партенона” (2004). Аз се позовавам на вижданията на Джонсън в статията ми „Против Световните Сили”:

Зевс бил известен и под името Зевс Фанеос, което означава „Този, който се появява като светлина и донася светлина”. Джонсън се позовава на 2 Коринтяни 11:14, където Павел заявява, че „сам сатаната се преобразява в ангел на светлината”. Джонсън вярва, че тази „Светлина”, този „миг на просветване”, който породил „човешкото съзнание”, бил за езичническия свят мигът, когато Ева триумфиращо приела забранения плод от змията в Едемската градина и се сдобила с познаване на доброто и злото за цялото човечество.

Джонсън обяснява, че Зевс се характеризира в Партенона и в цялата гръцка култура като змия, и се позовава на множество древни описания, включително едно, намерено в пристанището на Атина, което датира до четвърти век пр.Хр., което описва увита, брадата змия с надпис „Зевс Мелихиос”... Джонсън цитира от авторитетен гръцки изследовател, Джейн Елън Харисън – открито признат атеист, която пише следното в проучването си върху гръцката религия:

Изправени сме лице в лице с удивителния факт, че Зевс – бащата на боговете и човеците – е описван от поклонниците си като змия... Човешкият образ на Зевс тихичко се е плъзнал на мястото на старата змия-бог. Изкуството ясно изважда на показ това, което е било замъглено с ритуали и митологии. Не че Зевс Олимпиецът има „подземен аспект”; грубият факт е, че той от високия въздух, от гърма и светкавицата, изтиква една древна змия-демон от долния свят – Мелихиос.

Гърците гледали на Зевс като на баща, спасител и просветител на човешката раса, а главният му символ бил змията – съвсем същото създание, което било прокълнато от Бога затуй, че заблудило Адам и Ева. В обширната колекция на древногръцкото религиозно изкуство репрезентациите на второстепенните богове и богини често са придружавани от змии. Всъщност гигантската статуя на Атина от злато и слонова кост, която стояла в Партенона, била придружена от фигура на голяма змия с глава, издигната високо отляво на Атина, издигайки се до нея, сякаш ѝ е домашен любимец.

Джонсън обяснява, че появата на змии до много гръцки божества показва, че тези божества са част от змийската „система на просветление и жертва”. Само че репрезентациите на човешката фигура на Зевс никога не са придружавани от змия. Джонсън обяснява, че това е така, понеже Зевс не е подчинен на змийската система – той е змията.

Към СЪДЪРЖАНИЕ

Go Back

Comment

View older posts »