Menu

Последен век

и ще слушат измамителни духове и бесовски учения...

Зони на удобството или "лесните" пътеки към щастието

June 23, 2016

Щастлив е този, който, идвайки на този свят, бива посрещнат с любов и грижа. Не всеки има този късмет, но, веднъж дошъл, няма връщане назад. Животът е много неща. Но преди всичко е осъзнаване. Твърде често, да не кажа почти винаги, приемаме любовта и грижата, с които сме били посрещнати тук, като даденост. А ако не сме имали това щастие, ако този свят, още от самото ни пристигане, е бил за нас студено и неприветливо място, виждайки другите, обичаните, "щастливите", приемаме това за несправедливост; или вина. Животът обаче е мъдър. И едните, и другите, по един или друг начин, в даден момент, или по-скоро низ от събития, някои на радост, други на мъка, осъзнаваме, че щастието не е нещо, което ти се дава, нито пък е нещо, което ти се отнема. То е нещо, което ти самият сътворяваш. Не е трудно да твориш щастие, след като веднъж си осъзнал какво е то за теб. Това осъзнаване обаче е дълъг и мъчителен път, основно защото по него има не толкова препятствия, колкото подвеждащи "лесни" пътеки.

Такава е например "Редът на нещата", която ни приканва още от самото начало - раждаш се, растеш, учиш, завършваш, градиш кариера, създаваш семейство, отглеждаш деца, остаряваш и умираш, наобиколен от любящи синове, дъщери и внуци. Редът на нещата е комфортната зона. Разбира се, в "Редът на нещата" човек може да бъде щастлив, (както и във всяко друго нещо), но не заради удобството, което предлага установената рамка, а заради подробностите - всички онези безброй малки неща, съпътстващи определените етапи, в които влагаш себе си, в които всъщност твориш. "Редът на нещата" предлага удобство. Но удобството не е щастие. Ако в края на живота си, след като успешно си преминал през всичките етапи, хвърлиш поглед назад и не намираш себе си в никой от тях, "Редът на нещата" е бил твоята лесна пътека. Не си живял напразно, разбира се, но не си живял и истински.

Лесна пътека е и "Одобрението на другите". Тя ни се предлага още от най-ранна възраст, когато родителите ни похвалят или възнаградят за нещо, което те смятат за редно. Тази проява на особено внимание от тяхна страна ни е тъй свидна, че лесно се превръща в модел на поведение. Тя пристрастява. Защото сме гладни за любов. По-нататък по пътеката започваме да търсим одобрението на връстниците си, на учителите, на определени социални групи, с които се идентифицираме, на началниците, на обществото като цяло. Или ако сме асоциални - на общностите в неговата маргиналност. "Одобрението на другите" също създава удобство, но това е удобството на безличието. Удобство, в което живееш за другите.

Друга лесна пътека е "Чуждото канче". Ето ни, виждаме наперения "преуспял" бизнесмен в лъскавата му кола, която сигурно струва повече от всичките заплати, които ще получим през живота си. Виждаме оградената от поклонници звезда на деня, която божествено сияе под светлината на прожекторите. Заливат ни реклами на презадоволени млади хора с изваяни тела, които единственото, което правят, е да си "живеят живота" в райски кътчета, достъпни за нас само на екрана. И въздишаме колко е несправедлив животът. Копнеем ние да сме те. А не знаем, че те ни гледат по същия начин. Преуспелият бизнесмен вижда от лъскавата си кола групичка младежи, разцъкващи хек, и за миг си спомня, че някога, сякаш в друг живот, и той е бил така безгрижен. Звездата на деня вижда младо семейство с количка и въздъхва, защото в един друг живот, това би могло да бъде тя. А презадоволеният младеж гледа залеза от луксозната си яхта и си мечтае да има поне един истински приятел.

Всеки човек дълбоко в себе си усеща, че нещо в този свят липсва. Усеща го, докато не осъзнае, че това, което липсва, е той самият. И тогава разбира, че животът е уникално приключение. Животът е прекрасен!

Go Back

Comment

View older posts »