Menu

Последен век

и ще слушат измамителни духове и бесовски учения...

Забравеният дневник на вицеадмирал Бърд – Решителното доказателство, че кухата Земя е истинска? - Част втора

Радистът и аз сме взети от самолета и сме посрещнати по много сърдечен начин. След това бяхме качени на малък, приличащ на платформа превоз без колела! Той ни придвижва към сияещия град с голяма бързина. Докато приближаваме, градът сякаш е направен от кристален материал.

Скоро пристигаме до една голяма сграда от тип, какъвто не съм виждал никога преди. Изглежда като тъкмо излязла от проектантското бюро на Франк Лойд Райт, или вероятно по-правилно от декор на Бък Роджърс!!

Дадена ни е някаква топла напитка, която на вкус не прилича на нищо, което съм опитвал преди. Вкусна е. След около десет минути двама от чудно изглеждащите ни домакини идват в покоите ни и обявяват, че трябва да ги придружа. Нямам друг избор, освен да се подчиня. Оставям радиста си и вървя кратко разстояние и влизам е нещо, което прилича на асансьор.

Спускаме се надолу няколко момента, машината спира и вратите тихо се вдигат! След това продължаваме по един дълъг коридор, който е осветен от розова светлина, която сякаш се излъчва от самите стени! Едно от съществата ни махва да спрем пред една голяма врата. Над вратата има надпис, който не мога да прочета. Голямата врата се плъзва безшумно и съм подканен да вляза.

Единият от домакините ми проговаря.

– Не се страхувайте, адмирале, ще имате аудиенция при Господаря...

Влизам и очите ми се настройват към красивото оцветяване, което сякаш изпълва стаята напълно.

След това започвам да виждам обстановката. Това, което срещат очите ми, е най-красивата гледка през цялото ми съществуване. Всъщност е твърде красиво и чудно, за да се опише. Изискано и деликатно е. Не мисля, че съществува човешка дума да го опише достойно в детайли!

Мислите ми са прекъснати по сърдечен начин от топъл богат глас с мелодичност,

– Приветствам ви с добре дошъл в нашето владение, Адмирале.

Виждам мъж с деликатни черти и с отпечатъка на годините върху лицето му. Седнал е до една дълга маса.

След като сядам, той допира върховете на пръстите си и се усмихва.

 He speaks softly again, and conveys the following: Отново заговаря меко и съобщава следното:

– Позволихме ви да влезете тук, понеже сте с благороден характер и добре познат на Повърхността, Адмирале.

Повърхността,  за малко да ахна!

– Да, отговаря Господарят с усмивка, -- вие сте в царството на Арианите, Вътрешния свят на Земята. Няма да забавяме мисията ви дълго и ще ви ескортираме в безопасност обратно до повърхността и малко по-нататък. Но сега, Адмирале, ще ви кажа защо сте повикан тук.Интересът ни с право се появи точно след като вашата раса взриви първата атомна бомба над Хирошима и Нагазаки, Япония. В това тревожно време пратихме летателните си машини, нашите „Флюгелрадс” на вашата повърхност, за да проучат това, което бе направила расата ви. Това, разбира се, вече е история, скъпи ми Адмирале, но трябва да продължа. Виждате ли, ние никога преди това не сме се намесвали във войните и варварствата на вашата раса, но сега трябва, понеже сте се научили да се заигравате с една определена сила, която не е за човека, а именно, тази на атомната енергия. Нашите емисари вече са предавали съобщения на силите на вашия свят, но те не обръщат внимание. Сега вие сте избран да бъдете свидетел тук, че нашият свят наистина същестува. Виждате ли, нашата Култура и Наука е много хиляди години отвъд вашата раса, Адмирале.

Прекъснах го,

– Но какво общо има това с мен, Господине?

Очите на Господаря сякаш проникваха дълбоко в ума ми и след като ме изучаваха няколко мига, той отвърна,

– Вашата раса вече е достигнала точката, от която няма връщане, понеже сред вас има такива, които по-скоро биха унищожили самия ви свят, отколкото да се откажат от властта си такава, каквато я познават...

Кимнах, а Господарят продължи,

– През 1945 година и след това се опитахме да се свържем с вашата раса, но усилията ни бяха посрещнати с враждебност, по нашите Флюгелрадс беше стреляно. Да, дори преследвани със злоба и враждебност от вашите изтребители. Затова, сега, ти казвам, синко, че голяма буря се трупа в твоя свят, една черна ярост, която няма да се изтощи много години. Не ще има отговор в оръжията ви, не ще има безопасност в науката ви. Тя може да бушува, докато всяко цвете на културата ви не бъде стъпкано, а всички човешки неща изравнени в огромен хаос. Последната ви война беше само прелюдия на това, което я очаква вашата раса.Ние тук виждаме това все по-ясно с всеки час... ще кажеш ли, че греша?

– Не, - отговарям, - случвало се е ипреди, тъмните векове дошли и продължили повече от петстотин години.

– Да, синко, - отвърна Господарят, - тъмните векове, които ще дойдат сега за вашата раса, ще покрият Земята като покров, но аз вярвам, че някои от расата ви ще преживеят бурята, а след това, не мога да кажа. Виждаме много далеч един свят, пробуждащ се от развалините на вашата раса, търсещ изгубените си и легендарни съкровища, и те ще са тук, синко, ние ще ги пазим. Когато това време настъпи, ние ще излезем  отново, за да ви помогнем да възродите културата си и расата си. Вероятно, дотогава, ще сте разбрали безплодността на войната и нейните стремежи... а след това време определена част от вашата култура и наука ще бъде върната на расата ви, за да започнете наново. Ти, синко, трябва да се върнеш на Повърхността с това послание...

С тези заключителни думи срещата ни изглежда беше към края си. Постоях за миг като в сън..., но въпреки това знаех, че е реалност и поради някаква странна причина леко се поклоних, дали от уважение или от смирение, не зная. Изведнъж отново осъзнах, че двамата ми красиви домакини, които ме бяха довели тук, отново са до мен.

– Насам, Адмирале, - посочи единият.

Обърнах се още веднъж, преди да си тръгна, и погледнах към Господаря. Нежна усмивка се беше отпечатала на деликатното му и древно лице.

– Сбогом, синко, - проговори той, а след това направи с хубавата си, тънка ръка, жест на мир и срещата ни наистина приключи. Бързо минахме обратно през голямата врата на стаята на Господаря и отново влязохме в асансьора. Вратата се плъзна тихо надолу и веднага започнахме да се изкачваме. Единият от домакините ми отново заговори,

-- Сега трябва да побързаме, Адмирале, тъй като Господарят не иска повече да забавяме графика ви и вие трябва да се върнете с това съобщение при вашата раса.

Не казах нищо. Всичко това беше почти невероятно и отново мислите ми бяха прекъснати, като спряхме. Влязох в стаята и отново бях с радиста си. Той имаше разтревожено изражение на лицето.

Като наближих, казах:

– Всичко е наред, Хауи, всичко е наред.

Двете същества ни махнаха към чакащия превоз, качихме се и скоро пристигнахме обратно до самолета. Двигателите работеха на празни обороти и ние се качихме веднага.

Сега цялата атмосфера сякаш беше заредена с усещане за спешност. След като вратата на товарното се затвори, самолетът беше веднага повдигнат от онази невидима сила, докато не достигнахме височина от 2700 фута. Два от летателните апарати бяха отстрани за известно време, насочвайки ни по обратния ни път.

Трябва да заявя тук, че индикаторът на скоростомера не показваше нищо, а се движехме с много бърза скорост.

2:15 часа – Пристига радио съобщение.

– Сега ви оставяме, Адмирале, управлението ви е свободно. Ауфвидерзейн!!!

Видяхме как за миг „Флюгерадите” изчезнаха в бледото синьо небе.

Внезапно усетих как самолетът сякаш за миг е уловен в силно низходящо течение. Бързо си върнахме управлението. Не приказваме известно време, всеки е с мислите си...

БОРДОВИЯТ ДНЕВНИК ПРОДЪЛЖАВА

2:20 часа – Отново сме над обширни райони от лед и сняг и приблизително на 27 минути от базовия лагер. Обаждаме им се по радиото, те отговарят. Докладваме, че всички условия са нормални... нормални. Базовият лагер изразява облекчение от възстановената връзка.

3:00 часа – Кацаме гладко в базовия лагер. Аз имам мисия...

КРАЙ НА БОРДОВИЯ ДНЕВНИК

11 март 1947 г.

Току-що присъствах на събрание на щаба в Пентагона. Разказах напълно за откритието си и съобщението на Господаря.

Всичко е надлежно записано. Президентът беше уведомен. Сега съм задържан за няколко часа (шест часа, тридесет и девет минути, да сме точни). Разпитван съм внимателно от Свръхсекретните сили по сигурността и от медицински екип. Беше си изпитание!!!

Поставен съм под строг контрол от службите за национална сигурност на Съединените американски щати. ЗАПОВЯДАНО МИ Е ДА СИ МЪЛЧА ЗА ВСИЧКО, КОЕТО СЪМ НАУЧИЛ, В ИМЕТО НА ЧОВЕЧЕСТВОТО!!! Невероятно!

Напомня ми се, че съм военен и трябва да се подчинявам на заповедите.

Интересно, в допълнение към написаното горе от Адмирал Ричард Е. Бърд, тук долу е последното му вписване в Дневника му, написано на 30.12.1956 г.:

30/12/56 – ПОСЛЕДНО ВПИСВАНЕ

Последните няколко години, които минаха от 1947, не бяха добри...

Сега правя последното си вписване в този единствен дневник. За завършек трябва да заявя, че верно пазих тази тема в тайна, както ми се нареждаше през всичките тези години. Това е напълно срещу ценностите ми на моралното право. Сега сякаш усещам идването на дългата нощ и тази тайна няма да умре с мен, а както всяка истина ще възтържествува, така и тази.

Това може да е единствената надежда за човечеството. Аз видях истината и тя оживи духа ми и ме освободи! Изпълних си дълга към чудовищния военно-индустриален комплекс.

Сега дългата нощ наближава, но няма да има край.

Също както дългата нощ в Арктика свършва, яркото слънце на Истината отново ще изгрее... и тези, които са от тъмнината, ще паднат в светлината ѝ... ПОНЕЖЕ АЗ ВИДЯХ ОНАЗИ ЗЕМЯ ОТВЪД ПОЛЮСА, ОНЗИ ЦЕНТЪР НА ВЕЛИКОТО НЕИЗВЕСТНО.

Адмирал Ричард Е. Бърд

Военоморски сили на САЩ

24 декември 1956 г.

Наскоро учените откриха, че има огромен океан под повърхността на нашата планета. Сега, след като знаем, че има голям океан в мантията на Земята,  учените посочват, че този голям „резервоар” може да напълни океаните на Земята три пъти.

Това невероятно откритие предполага, че водата на повърхността на планетата е дошла от вътрешността на Земята като част от „пълния воден цикъл на планетата”, вместо господстващата теория, че ледена комета е минала покрай Земята преди милиони години.

Към: Част първа

Go Back

Comment

View older posts »