Menu

Последен век

и ще слушат измамителни духове и бесовски учения...

Свободата започва отвътре: От авторитарен Аз към освободен Аз

Гари „З” Макгий
Waking Times

„Ако хората базират своята идентичност върху отъждествяването с власт, свободата поражда тревога. Тогава трябва да скрият жертвата в себе си, като прибягват към насилие срещу другите”. – Арно Груен

Свободата е както най-лесното нещо за постигане, така и най-трудното нещо, за което да се придържаме. Смело можем да обявим себе си за свободни на един дъх, докато със следващия покорно да се поклоним доземи на властта. Това е като оруелски двуговор, правещ салто в главите ни: свободата е дългово робство, свободата е следване на заповеди, свободата е плащане на данъци против волята ни, свободата е да си държим устата затворена, докато говори някое ченге, свободата е да налагаме волята си върху другите, свободата е съзависимост от нездравословна авторитарна държава. Дали?

С когнитивния дисонанс егото ни си запазва достойнството. Убеждаваме себе си, че сме свободни, дори да не сме, за да не ни се нарани гордостта. Убеждаваме себе си, че сме свободни, за да поддържаме зоните си на удобство. Убеждаваме себе си, че сме свободни, защото ако не сме свободни, то съществуването ни е равно на нула. Накрая свободата става идея-клише, която подхвърляме вътре в същите рамки, извън които тъй отчаяно се опитваме да мислим.

В същността си свободата започва отвътре. Започва, като първо признаем, че трябва да се освободим от вътрешния си тиранин, и след това може да се роди вътрешният ни освободител. Започва, като задълбаем надълбоко и изгоним царя, който се опитва да властва, като свалим от длъжност комисаря, който се опитва да микрокомандва, и като прогоним надзирателя, който се опитва да поддържа реда. Започва, като престанем да говорим като сковани властници на себе си.

Нека го раздробим...

Авторитарен самоговор

„Никой не е по-безнадеждно поробен от този, който лъжливо вярва, че е свободен”.  - Йохан Волфганг фон Гьоте

Живеем в епоха на хипер конформизъм. Като цяло е неразпознаваем, понеже се е превърнал в неизменна „реалност”, с която съвременната култура индоктринира членовете си. Дори се смята за възхитително да си „добре приспособен към едно болно общество”. Разбира се, когнитивният ни дисонанс обикновено ни пречи да признаем, че положението е такова. Това е защото преди всичко сме психосоциални животни, които си създават приятно за другите „аз”, за да облекчим дълбоко вкоренения страх от нараняване или изоставяне от другите. Което е добре, ако живеем в здравословна култура. И не толкова добре, ако човек живее в силно нездравословна, неустойчива, авторитарна култура, като културата господстваща в света днес.

И тъй, какво прави едно психосоциално животно, което е отгледано в авторитарна култура? Ами говори си с авторитарен тон, например. Вътрешният му тиранин постоянно гони авторитарния си дневен ред, държейки бунтовния освободител на разстояние, да не би да се надигне и да разруши зоната на удобство или културното безпокойство, което осигурява на вътрешния тиранин сигурност и безопасност в социалната обществена среда от толкова време.

И така, дори самоосвобождаването да е целта, вътрешният тиранин се изправя и излайва с най-добрия си глас на сержант на учение, „Спри да мечтаеш, няма такова нещо като свобода”, или „Млъквай и се подчинявай като всички останали”, или „Не заслужаваш да си свободен. Какво те прави по-специален?”, или „Така стоят нещата, приеми го”, или „Не клати лодката, така е по-лесно”.

Проблемът с това е, че мнозинството от нас не можем да различим индоктринирания авторитарен глас от гласа на собствената ни свободна воля, а след това го бъркаме със свободната си воля. От объркване и страх се предаваме на налагането му. Оставаме авторитарни към себе си. Пускаме се по течението, макар и течението да е явно отровно.

Иронично, лекът срещу авторитаризма е самостоятелната власт, или свободната воля. Ключът за културния затвор е осъзнаването, че сме едновременно свой затворник и свой надзирател. Вътрешният ни конфликт между индоктринирания авторитет и бунтовния освободител е това, което ни държи несвободни. Но в действителност няма никакъв конфликт. Затваряме сами себе си със заповедните си думи. Ние винаги сме свободни. Свободната ни воля трябва само да си вземе властта обратно от вътрешния ни авторитет, като използва думи, наситени със свободен избор, за да обърнем таблата на психосоциалната динамика.

Вместо да слушаме командите и авторитарните заповеди, диктувани от вътрешния ни надзирател или цар, говорим на себе си по начин, по който свободата на избора е първостепенна. И внезапно можем да се запитаме, както Руми: „Защо стоиш в затвор, когато вратата е широко отворена?”.

Освободеното самопревъзмогване

„Революцията започва вкъщи. Ако побеждаваш себе си отново и отново, може да си заслужиш правото да победиш и останалите от нас”. – Роб Брежни

И тъй, какво се случва, когато започнем да базираме идентичността си върху вътрешна авторитарност, вместо на външна власт? Какво се случва, когато свободата на избора стане първостепенна, въпреки вътрешния ни властник? Свободата повече не поражда тревожност, в този случай, понеже сме освободили себе си за повече свобода. Наистина, станали сме самата Свобода. Просто променяйки начина, по който говорим на себе си от заповеден (сигурен) тон към доброволен (въпросителен) тон, променяме парадигмата. Ставаме по-несковани и по-гъвкави. Ставаме по-малко неуязвими и по-уязвими. Ставаме по-безстрашни и по-смели. Добиваме власт нас авторитаризма, включително нашия собствен. Накратко, връщаме си властта.

Вместо заповеди, даваме възможности: „Мога да правя каквото си искам, като да нарушавам закона или да не нарушавам закона”, или „Не трябва да си плащам данъците, ако не смятам за необходимо”, или „Мога да живея какъвто живот ми се живее, като статист или като анархист, но избирам да живея като анархист”, или „Свободен съм да правя каквото поискам и избирам опасната свобода пред удобната безопасност”. Както Робърт А. Хайнлайн казва: „Аз съм свободен, независимо какви правила ме заобикалят. Ако ги намеря за търпими, ги търпя; ако ги намеря за твърде противни, ги нарушавам. Свободен съм, защото зная, че само аз съм морално отговорен за всичко, което правя”.

Също така, вместо да се затрупваме с отговори, по-способни сме да се предадем на безскрупулно питане: „Защо мисля, че държавата е неморална, или пък не е?”, или „Наистина ли предпочитам да бъда шамаросан с истината, отколкото целунат с лъжа?”, или „Как съм можел да страдам от когнитивен дисонанс или от каквито и да е когнитивни отклонения и заблуди?”, или „Как културното ми кондициониране е повлияло на начина, по който се отнасям към света?”, или „Имам ли куража да избера истината и да говоря срещу заблудите?”, или „Как да поема лична отговорност, като стана по-етичен от обществото, в което съм израснал?”. Отговорът на тези въпроси има потенциала да изстреля крехкото ни освобождение към по-голямо, по-здраво освобождение.

Като се освободим за повече свобода, позволяваме на себе си да израстваме. Позволяваме на зоните си на удобство да се разширяват. Ставаме психосоциално, политически и духовно по-гъвкави. Даваме си позволение да живеем автентично. Накратко: Процъфтяваме в състояние на самопревъзмогване.

Самопревъзмогването е Ницшеанска идея за надскачането на нечии дадени стандарти и ценности и създаването на нещо ново от пепелта на старото. То е постоянното адаптиране и импровизиране на „аз-а” по отношение на света. Когато се самопревъзмогваме, сме твърде заети да процъфтяваме, че да се тревожим с прилепването към определено състояние на съществуване. Ние смъкваме и по този начин индивидуализираме кожата си, в която угаждаме на другите. Предаваме се на израстване, на гъвкавост, на адаптивност и на морална пластичност. Резултатът е психосоциално животно, което се превръща в свобода само по себе си.

Освободеният самопревъзмогнал се е наистина сила, с която да се съобразяват. Никоя власт не може да му заповядва, дори и тази отвътре, понеже освободеният самопревъзмогнал се постоянно се променя. Той вече се адаптира и превъзмогва прашките и стрелите на превратностите, били те от държавата, от другите или от себе си. Наистина, освободеният самопревъзмогнал се е въплътена трансформация.

Накрая авторитаризмът се разтваря в безполезност под смазващата вълна на освободения самопревъзмогнал се. Целият авторитарен самоговор замлъква под гърмящата хармония на самопревъзмогването. Заповедите се стопяват в карикатури. Скованата увереност омеква в гъвкава искреност. Вътрешната свобода става външна свобода. Вътрешният глас на освободения самопревъзмогнал се е както себепитаща, така и доброволна, освобождавайки по този начин превъзмогналия за повече освобождаване, което в крайна сметка води до освобождаването на другите. За освободения самопревъзмогнал се авторитарната култура е изгубила хватката си. Настъпва автентичното възстановяване на културното кондициониране. Понеже, какво Карл Юнг заявява: „Аз не съм това, което ми се е случило, аз съм това, което избирам да бъда”.

 

Go Back

Comment

View older posts »