Menu

Последен век

и ще слушат измамителни духове и бесовски учения...

Анунаките: Доказателствата подкрепят теорията на Сичин

January 4, 2017

Работейки със същите археологически открития, артефакти и възстановени записи, с които и археолозите и лингвистите работят в продължение на двеста години, Сичин предлага – доказва, според този автор – че Анунаките (шумерски: „тези, които слязоха от небесата”; старозаветен иврит: Анаким, Нефилим, Елохим; Египетски: Нетер), напреднала цивилизация от десетата планета в нашата слънчева система, са цопнали в района на Персийския залив преди около 432 000 години, колонизирали планетата с цел добиването на големи количества злато.

Преди около 250 000 години, ни казват възстановените документи, нисшият им ешелон миньори се разбунтувал срещу условията в мините и управлението на Анунаките решило да създаде създание, което да ги замени.

Енки, главният им учен, и Нинхурсаг – главният им медицински офицер, след като не получили задоволителни резултати от снаждането животински гени с гени на Homo Erectus, смесили своите Анунаки гени с тези на Homo Erectus и произвели нас – Homo Sapiens – генетически двукамерен вид, с цел да им бъдем роби.

Понеже сме били хибриди, не сме могли да се размножаваме.

Търсенето ни като работници ставало все по-голямо и сме били генетично манипулирани да се размножаваме.

Накрая сме станали толкова многобройни, че някои от нас са били изгонени от градските центрове на Анинаките и постепенно сме се разпръснали по планетата.

След като сме станали стабилен генетичен добитък и сме започнали да се развиваме по-преждевременно, вероятно, отколкото Анунаките били очаквали, Анунаките били привлечени от човеците като сексуални партньори и от тези съюзи се родили деца.

Това било неприемливо за по-голямата част от висшия съвет на Анунаките и било решено човешката популация да бъде заличена с потоп, който бил предсказуем, когато Нибиру, десетата планета в нашата слънчева система и дом на Анунаките, отново минала през вътрешната слънчева система (преди около 12 500 години) при едно от периодичните си завръщания на всеки 3600 години.

Няколко човека били спасени чрез действията на Енки, който симпатизирал на човеците, които той първоначално бил съдал генетично.

Хиляди години ние сме били техни роби, работници, слуги и войници в политическите им битки помежду им.

Анунаките ни използвали за построяването на палатите им (които сега ретропроектираме в представата си за храм), градовете им, миньорските и добивните им комплекси и астрономическите им инсталации на всички континенти.

Те се разпръснали от Месопотамия до Египет, до Индия на юг и Централна Америка и белегът на присъствието им може да се открие в най-далечните краища на планетата.

Преди около 6000 години, осъзнавайки вероятно, че щели да напуснат планетата, започнали постепенно да дават независимост на човеците. Шумер – човешка цивилизация, удивителна с „внезапния” си зрял и силно напреднал характер, била установена под тяхна опека в Месопотамия.

Човешки царе били освещавани като посредници, ръководители на човешкото население, които отговаряли пред Анунаките. Човешки щам, генетично подсилен с повече гени на Анунаките, кръвна линия на владетели, традиционно „служители на хората”, бил въведен.

Тези титуловани човеци били обучавани на технология, математика, астрономия, модерни занаяти и направлението на напредналото цивилизовано общество (в училища, сега наричани „училища по мистерии”, но в тях нямало нищо мистериозно).

Гарднър осветлява факта, че съществува здрава, подробно документирана, генеологична, генетична история, стигаща чак до Анунаките, притежавана от неортодоксалното предание на християнството, която едва сега излиза наяве, без да се бои повече от Инквизицията.

Това предание, запазило кръвната линия, е белязаното като „еретическо” и преследвано до смърт от Римокатолическата църква.

За това предание нямало Тъмно средновековие, а само за тези, които Църквата искала да държи в невежество относно истинското естество на човешката история и да унищожи кръвната линия, която била пряка заплаха за властта на епископите.
 
Какви доказателства подкрепят тезата на Сичин?

Астрономическото доказателство

„...никакъв конкретен проблем няма да бъде решен, докато експертите по астрономия са твърде надменни, за да докоснат „митическите” идеи – които твърдо се смятат за чиста безсмислица, разбира се – докато историците на религията се кълнат, че звездите и планетите са били внесени в първоначално „здравословните” култове на плодородието и наивни прикази едва „много късно” – поради което на тези неща трябва принципно да бъдат пренебрегвани – и докогато филолозите си представят, че познаването на граматиката може да замести научното познание, което им липсва и което не харесват...”

Ключова опора на парадигмата на Сичин е съществуването, сега и в миналото, на десетата планета в нашата слънчева система, родната планета на Анунаките, с размер, орбита и характеристики, описани, както Сичин демонстрира, в Енума Елиш, и потвърдени от Харингтън, бивш шеф на Военоморската обсерватория на САЩ, сега покойник.

Томбау открива Плутон през 1930 г. Кристи от Военоморската обсерватория на САЩ открива Харон, луната на Плутон, през 1978 г.

Характеристиките на Плутон, получени от Харон, демонстрират, че все пак трябва да има неоткрита голяма планета, понеже Плутон не би могъл да е причината за остатъчните „колебания” в орбиталния път на Уран и Нептун, които са ясно определими.

ИЧАС (Инфра-червен Астрономически Сателит) в периода 1983-1984 г. извършва наблюдения на десетата планета, които са толкова ясни, че един от астрономите в проекта казал, че „остава само да ѝ дадем име” – от който момент информацията става подозрително недостъпна.

През 1992 г. Харингтън и Ван Фландърн от Военоморската обсерватория, работейки с всичката информация, която имали на разположение, публикуват откритията си и мнението, че действително има десета планета, и дори я наричат планета „нарушител”.

Търсенето било стеснено до южното небе, под еклиптиката. Харингтън поканил Сичин, след като бил прочел книгата му и преводите му на Енума Елиш, на среща в кабинета си и двамата сравнили настоящите открития с древните записи.

Възстановеният документ „Енума Елиш”, история за формирането на нашата слънчева система и не само, казва че по времето, когато Меркурий, Венера, Марс, Юпитер, Уран и Сатурн били по местата си, имало планета с размерите на Уран, наречена Тиамат, в орбита между Марс и Юпитер. Земята все още не се била появила.

Голяма скитаща планета, наречена Нибиру, била уловена гравитационно в системата. Докато минавала покрай външните планети, тя причинила аномалии в луните им, накланянето на Уран на едната му страна, отместването на Плутон от позицията му на луна на Сатурн в негова собствена планетарна орбита.

Тъй като пътят ѝ бил променен от гравитационното притегляне на големите планети, първо сателитите ѝ се сблъскали с голямата планета Тиамат, а при второто си орбитално преминаване Нибиру се сблъскала с Тиамат, запращайки голяма част от нея към това, което днес е орбитата на Земята, за да се втвърди отново като Земя, повличайки луната ѝ, която станала нашата Луна с всичките ѝ аномалии.

Разпръснатите останки на по-малката част от Тиамат станали астероидният пояс, комети и метеорити. Жлебът на Тихоокеанския басейн е страхотно свидетелство за сблъсъка.

Нибиру се установила на 3600 годишна елиптична ретроградна (обратна посока на всички други планети) орбита около нашето слънце, идвайки през астероидния пояс между Марс и Юпитер при перигей и преминавайки далеч отвъд Плутон при апогей.

Харингтън признава, че информацията му съвпада с всички тези подробности, а картите на орбитите, които всеки един от тях бил начертал, били почти неразличими една от друга. Настоящото вероятно местоположение на Нибиру (Планетата Х, нашата десета), пресметнато и от двамата, било едно и също.

По мнение на този автор, както и на други, в светлината на получените вече доказателства чрез използването на Pioneer 10 и 11 и на двата космически апарата Voyager, Инфра-червения изобразителен сателит (ИЧАС, ’83-84) и ясните и недвусмислени твърдения на Харингтън при консултациите със Сичин, че търсенето вече е приключило, в действителност, че планетата вече е била открита.

Трябва да повдигнем въпроса за присъствие на десета планета в нашата слънчева система, не само за да демонстрираме валидността на новата парадигма, но и поради много практична причина. Древните записи са много ясни.

Преминаването на десетата планета, Нибиру, на всеки 3600 години през вътрешната слънчева система влияе на Земята, понякога по катастрофални начини.

Много вероятно тя е причината за промените на полюсите, обръщанията на полюсите, промените в прецесионните движения, вероятно дори катастрофалните бомбардировки от космически останки с размери на астероид, които може би довлича със себе си.

Тъй като преминава през зоната на астероидния пояс между Марс и Юпитер, а орбиталният ѝ път може да варира в зависимост от позицията на другите планети, когато преминава, тя може да е отговорна за опустошаването на Марс.

Трябва да се направи точен, подробен компютърен модел на слънчевата система, включващ десетата планета, заради сигурността на нашата собствена планета.

Спомнете си, че Ватикана поддържа астрономическа обсерватория и че Монсиньор Балдучи може да има достъп до информация, която вероятно го е подтикнала да направи изумителните си твърдения – несъмнено от името на Ватикана.

Технологичното доказателство

Оопартс (out-of-place artifact) е термин, използван да се опишат предполагаеми ненамясто във времето артефакти, играчки, инструменти, технически устройства, описания и документи, които са се появили чрез археологически разкопки или открития.

Почти всеки знае, чрез публикувани трудове или документални филми, за глинените батерии, които все още съдържат електроди в пустинята на Ирак, датирани към 2500 г.пр.Хр., способния да лети модел на самолет от гробница в пирамида, сложната обработка на камъни, изискваща най-напредналите техники, познати ни днес, 1000 тонната прецизност на сечените каменни блокове в храмови основи, с които ние дори не можем да се справим, древна релефна фрезка от храма в Абидос, изобразяващ ракети, самолети и дори хеликоптер и т.н.

Най-скорошният и доста удивителен оопарт е преоткриването на моноатомното злато от Дейвид Хъдсън (моноатомиците са свръхпроводници при стайна температура, имат анти-гравитационни особености и едва сега се изследват от съвременната физична общност).

Откритието на Хъдсън,корелирано с изваждането на бял свят от Гарднър на прекратеното намиране на златодобивния завод на Анунаките на планината Хорив от Сър Флиндърс Петри, показва че моноатомиците са вече са били познати преди 3000 години.

Оопартите, прибавени към доказателства от много дисциплини и историческите записи, сочат че в онези времена е съществувала напреднала цивилизация, притежаваща висока технология и че тази цивилизация действително са били Анунаките.

Документалното доказателство

Записаната историческа документация за съществуването и делата на Анунаките постепенно става достъпна за нас едва от началото на 19 век.

Разкопките в древните обекти на Месопотамия извадиха наяве удивително напредналата цивилизация на Шумер, а заедно с нея, хиляди глинени плочки, съдържащи не само светски записи за търговия, бракове, военни действия и напреднали астрономически изчисления, но и за историята на самите Анунаки.

От тези записи става ясно, че Шумерите са знаели, че тези извънземни са истински, от плът и кръв.

Библиотеката на владетеля Ашурбанипал в Ниневия е открита изгорена, а глинените плочки, държани там, били изпечени, което ги запазило и днес можем да ги четем.

Една от най-впечатляващите находки, съвсем наскоро, е запечатана стая, два на три метра, в Шипар, със спретнато подреден на рафтове комплект от около 400 фино изработени глинени плочки, съдържащи цялостен запис на историята на онези древни времена, нещо като капсула на времето.

Доказателствата са толкова поразителни и силни, че ако нямаше кой да ги скрива, щяха да бъдат приети и светогледът ни да се е променил преди век, или дори още по-рано.

Генетичното доказателство

Възстановените записи поставят местоположението на лабораторията на Анунаките там, където първите човеци били буквално произведени, в източно-централна Африка, точно над златните мини.

Това се пада точно на картата, където митохондриалното ДНК „търсене на Ева” поставя първия женски Homo Sapiens в същия период.

(Инженерите на златните мини в Африка са открили 100 000 годишни златни мини в този район).

Доказателството и описанието за напреднало генно инженерство си е там в древните документи.

Бързият ни прогрес от зараждането до пътуване до Марс само след 250 000 години не отговаря на периодите от милиони години бавно еволюционно развитие на другите видове, като Homo Erectus преди нас.

Както много мислители сочат, ние сме радикално и аномално различни.

Научни възражения срещу Тезата

Как биха могли Анунаките, ясно описани като чувсващи се удобно със земната гравитация и атмосфера, много подобни на съвременните човеци във всеки аспект, да са се развили на планета в нашата слънчева система, чийто орбитален апогей я отвежда дълбоко в студения космос в по-голямата част от орбитата ѝ.

Древните записи постоянно описват Нибиру като „сияйна” планета. Това може да се разбира като имаща висока температура на ядрото.

Макар и противоречиво, има и астрофизическо мнение, че едно голямо тяло в продълговата орбита постоянно се стреми към окръжна орбита и това поражда напрежение в тялото, което би могло да генерира доста топлина. 

Че планетата им постепенно се охлажда, може да сочи от интерпретацията на Сичин за колонизирането им на Земята (съдържа по-голямата част от златото, разпознаваемо в нашата слънчева система) с цел добиването на големи количества злато за молекулярно насищане на атмосферата им с отразяващ златен екран.

Уместно е тук увереното твърдение на Харингтън към Сичин, че това е „една хубава, добра планета, възможно е да е обвита с газове, вероятно има атмосфера и би могла да поддържа живот като нашия”.

Нивото на слънчева светлина там може да е доста по-различно отколкото на Земята. Анунаките често са изобразявани или извайвани с нещо, което явно прилича на слънчеви очила.

Ако, обаче, Анунаките са се развили на радикално различна планета от Земята при съвсем други условия, към които да се приспособяват, защо се оказват толкова идентични с човешкия вид?

Отговорът на Сичин се базира на сблъсъка между планетата нарушител, Нибиру, и планетата Тиамат, останалата част от която отново се втърдява като Земята, след като е била доведена до настоящата земна орбита.

Че двете, или поне едната, от сблъскалите се планети е била достатъчно еволюирала, че да има основни органични съединения или дори примитивни организми, би могло да е отговорът за еволюционната прилика.

Въпреки че този автор намира хипотезата за разумна, дори тривиална, че напреднали цивилизации биха могли да кръстосват извънредно различни геноми, вероятно дори с радикално различни основи, теорията за кръстосването може да е отговорът за привидната относителна леснота, с която Анунаките наложили гените си върху гените на Homo Erectus.

Нивото на умение на Анунаките преди 200 000 години е добре посочено от записания факт, че в ранните опити те успели да кръстосат животински гени с гените на Homo Erectus, добили живи хибриди, но никога задоволителен продукт, което ги накарало да модифицират гените на Homo Erectus със своите развити гени.

Ако нашият геном се смята за 98% до 99% подобен на шимпанзето, как е можело да има сливане на Homo Erectus с геномите на Анунаките, или налагането на развития код върху по-слабо развития?

Авторът предполага, че това е важен въпрос, на който вероятно може да се отговори само от генетици с достатъчно отворен ум, за да го атакуват. Решаването на този въпрос ще даде богати допълнителни следи само по себе си.

 

Go Back

Comment

View older posts »