Menu

Последен век

и ще слушат измамителни духове и бесовски учения...

Изчезването на тишината

August 14, 2016

от Едуард Къртин
Waking Times

Тишината е дума, натоварена с много значения: за някои – заплаха; за други – носталгично припомняне на едно време, оказало се отживяло покрай технологията; за други – присъда за скука; а за някои, поклоници на древните школи на съзерцание, четене и писане – дума от дълбока, дори свещена важност.

Но тишината, както толкова много други неща в настоящия ни свят, включително човешките същества, е в списъка на застрашените видове. Още една рядка птица – да я наречем светия дух на истинската мисъл – бавно изчезва сред нас. Отровата на шума и забързаността замърсява повече, отколкото си мислим, но преди всичко способността ни да мислим.

Седя върху едно каменно стъпало на малка колиба по едно устие на Кейп Код. Пълна тишина. На метър от мен едно зайче си хрупа тревица и това хрупане отеква. Една гугутка гука постоянно. Виждам как вятърът накъдря блатната трева и усещам ниското му шумолене. Чувствам се у дома.

Живея в тиха пауза.

Изумявам се колко рядко срещана е станала тишината; как да не правиш нищо изглежда толкова не-американско. Шумът и забързаността са се превърнали в нашата същност. Докато гледам как напливите прииждат и се оттеглят, се чудя защо накъдето и да се обърнеш, хората са забързани и стресирани. Едно неистово безпокойство господствува навсякъде. Дали ще попитате младите, тези на средна възраст, или пенсионерите, всичките се оплакват от стрес и липса на време. „Лудница е”, често ги чувате да казват. Кое обаче е лудница, никога не се уточнява.

Явно има могъщи сили, които печелят от тази шумна забързаност, този свързан начин на живот на технологична консумация, това противоречие на времето. Всеки сякаш си има причина да е в това състояние, но малцина се замислят как и защо може би е „проектирано”. Не им остава време да предположат.

Или пък не искат.

Когато говоря за шум, не мисля предимно за глъчката, която свързваме с градския живот – коли, камиони, таксита, клаксони, сирени, задръствания и т.н. – един забързан нанякъде свят, неизвестно накъде. Този шум, уви, трудно се избягва, дори и в малки градчета и предградия. Ако пропътувам почти километър от мястото, където си седя на тихо, ще се сблъскам с такъв шум, докато хората са се забързали с колите си в търсене на почивка от него.

Да си на уединено място в Кейп Код за няколко дни си е лукс. Съзнавам това. Също и да имам тези минути да напиша тези думи. Но знам, че избирам да направя така и че за мен луксът е и необходимост. Как бих могъл да живея без „да правя нищо” в тишина?

Шумът на съвременния живот е трудно да се избегне напълно и, във всеки случай, е най-малко разкъсващият тишината, която имам предвид. Има друг вид шум, който е самоналожен и чиято цел, съзнателно или не, е да се грижи човек да не бъде „хванат” от тишината. Както тези, които бягат от тишината, знаят че тя може да бъде опасна за нечии преобладаващи възприятия за себе си и света. Шумът сякаш е по-успокояващ.

Всички познаваме хора, които от сутрин до вечер, стават и лягат без дори да се поспрат, за да навлязат звуците на бавната тишина. Не е нужно да ги търсите далече – технологиите са ги превърнали в правило. Те препускат през живота си в пашкула на технологичния шум. Те са информирани, в течение, настроени към всичко друго, но не и към душите си. Те се давят в непрестанния шум на телевизора и радиото, или в телефонни разговори, есемеси, или дреболиите, които „трябва да се свършат”. Те винаги планират, отиват, организират и разпределят дейности. Или пък говорят – безкрайно бърборене за времето или пазаруване или последните гърмящи заглавия на масмедиите.

Избират да пълнят живота си с разсейващ шум, за да избегнат тишината, която би могла да ги накара да се изправят срещу въпросите на самопознанието, които са материалът на дебелите книги, истинското изкуство, пълноценния човешки живот; самопознанието, което свързва индивида със социалните му обстоятелства в историческото му време; познание, което би могло да им позволи да схванат източниците на дълбоката тревожност и отчаяние, което придизвиква безпокойството им. Това, което Ч. Райт Милс нарича социологично въображение.

Петнадесет години Съединените щати живеят в официално извънредно положение и постоянен, парализиращ страх – страх, който кара хората да се движат колкото могат по-бързо, че да не спрат да погледнат назад и да видят какво се е случило с тях и защо и накъде са се запътили – към пропастта.

Вече е следващият ден и аз седя под сянката на едно дърво и гледам към едно прекрасно пристанище, изпълнено с платноходки. Една чайка се спуска и се плъзга пред мен. Силен вятър  се надига от запад. Тази вода е игрището на богатите. За разлика от бедните, те могат да си купят външна тишина. Сякаш имат изобилие от време да размишляват дълбоко, като откъде са им дошли парите. От корпорации, които са част от военно-индустриалния комплекс? От експлоатирането на другите? Подозирам, че те използват „свободното” си време, за да мислят за други неща.

Поради някаква причина бурната вода ми напомня за всички онези бежанци, бягащи от войната и хаоса в Средиземно море. Отчаяни хора. Защо трябва да умират, търсейки убежище? Защо трябва да бягат от родината си? Кой ги е довел до лодките? Морето и тишината ли пораждат тези мисли в ума ми? Тихата замисленост прави това. Предизвиква смущаващи мисли.

Често пиша за такива неща. Повечето от нещата, които пиша, са сериозни неща, каквито хората определят като „тежко” четиво: войни, покушения, преврати и т.н. – много история, социални проблеми, философски и богословски въпроси. И разбирам, че за много хора е трудно да ги приемат. Не могат да намерят времето или тихата концентрация, за да ги прочетат внимателно и да проучат дали анализите ми са правилни. Мисля, че избират да не отделят време, за да влязат в пашкула на тихата концентрация, която е нужна. Те кимат или възразяват, но не задълбават по-надълбоко. Дълбокото е опасно.

Тези стотици хиляди бягащи с лодки хора, например; кой е отговорен за участта им? Кой започна войните, които са ги прогонили от домовете им? Възможно ли е ние да сме замесени? Носим ли отговорност? Можем ли да сме тихо внимателни дотолкова, че да чуем плача им и да проучим фактите? Дали шумната забързаност не е самоналожено отвличане от истината? Дали не живеем в лоша вяра?

Можем ли да спрем да говорим, да спрем да се движим и да спрем да правим дотолкова, че да обмислим тези неща?

Можем ли да млъкнем дотолкова, че да чуем това, което тишината би могла да ни разкрие?

От какво бягаме? Дали има истини тъй дълбоки и тъй обезпокоителни, че трябва да бъдат „заглушавани”?

Мисля, че да.

Бавната тишина би ни позволила да разберем как лидерите на Съединените щати тикат света към пълната тишина на ядрения пожар, като провокират война с Русия. Повечето хора са твърде „заети” и твърде  отвлечени – и следователно твърде невежи – за да забележат. И за тях това не се случва. Не се случва, както Харолд Пинтър е казал за всички безброй военни престъпления, извършени от Съединените щати, докато американският народ е бил хипнотизиран да мисли иначе: „Не се е случило. Нищо не се е случило. Дори докато се е случвало, не се е случвало. Не е било важно. Не е било от полза”.

Били сме твърде заети, за да забележим. Чували сме само шум, пропаганден хаос.

Едно общество, страдащо от социално предизвикан дефицит на вниманието е общество в състояние на разпад. Фокусирани върху шумния преден план на конвенционалното мислене, подклаждано от масмедиите, бълващи безкрайни развлечения и псевдо-събития, повечето хора се изгубват в един какофоничен мисловен хаос.

Не съм сигурен сали изобщо има смисъл да пиша тези думи.

Но съм сигурен, че изкуството на писането предполага изкуството на четенето. Писателят създава, а читателят пресъздава; и двете изискват тишина и неправене, преставането на всеки шум, който служи да пречи на истинските мисли. Чувате ли ме?

Машините трябва да се изключат. „Откритията ни”, отбелязва Торо, „имат свойството да са красиви играчки, които отвличат вниманието ни от важните неща”.

Не е трудно да врътнем копче, да дръпнем щепсел или да натиснем бутон. Трудното е да искаме. А още по-трудно, но еднакво важно, е успокояването на ума, заглушаването на непрестанните вътрешни кречетала, които ни придружават навсякъде.

Ако по някакво чудо не откажем стоковата разписка за шумната забързаност, която ни се продава, за да сее объркване, сме обречени. Може да звучи преувеличено, но не е. Водени сме към касапницата от побъркания елит, който натиска за световна война. Давим се в лъжи и пак лъжи – лъжи, съставени от шумно повторение.

 „Няма нищо по-силно от миризмата на лъжата... Можете да я подушите. Мирише на смърт”. Ето това чух да казва Заможният баща наскоро в една продукция на „Котка върху горещ ламаринен покрив”.

Траписткият монах Томас Мертон някога написал, че ще ни продадат дъжда; казвайки това, той намеква, че всеки съществен, красив аспект на живота може да бъде разрушен от общество, настървено за разрушение и консуматорство. И след като вече са ни продали  шума и скоростта, за да елиминират тихата тишина, ние сме в още по-дълбока каша. Не можем да мислим правилно, ако не можем да мислим изобщо. А ясното мислене никога не е било по-важно.

Ганди, революционерът, го е казал перфектно:

 „В състояние на тишина душата намира пътеката в по-ясна светлина, а неуловимото и измамното се разтварят в кристална яснота. Животът ни е едно дълго и стръмно търсене на Истината”.

Go Back

Comment

View older posts »