Menu

Последен век

и ще слушат измамителни духове и бесовски учения...

Защо времето сякаш се забързва и как да го забавим

January 12, 2018

Аз съм на шест, в колата с родителите ми и брат ми, връщаме се от годишната ни двуседмична отпуска в Конуи, северен Уелс. Тъмно е и пътуването сякаш продължава вечно. Лежа на задната седалка и гледам как оранжевите улични лампи и къщите преминават и се чудя дали някога изобщо ще се приберем.

– Не наближихме ли вече? – питам баща ми.

– Не бъди глупав, - казва той. – Тръгнахме само преди половин час.

Майка ми играе с нас на „Да или Не” и на „Двадесет въпроса”, за да минава времето. Известно време слушаме радио. След това заспивам. Когато се събуждам, се чувствам сякаш съм бил в колата цяла вечност и не мога да повярвам, че още не сме се прибрали.

– Не наближихме ли вече? – питам отново.

– Още малко, - казва баща ми.

Играем още игри и най-накрая разпознавам улиците на предградието ни в Манчестър. Чувствам се отегчен и нещастен и си казвам, че никога отново няма да прекарам толкова много време в кола.

Пътуването от Конуи до Манчестър отнемаше два часа, когато бях дете и все още отнема около два часа (макар и малко по-малко заради подобренията по пътищата). Направих пътуването отново преди няколко години и не можах да повярвам колко кратко ми се стори този път, от перспективата ми на зрял човек.

Двата часа – които ми изглеждаха като цяла вечност, когато бях на шест – бяха нищо. Приятелката ми шофираше и си говорехме, слушахме музика, гледахме как уелските поля биват изяждани от пъплещата градска среда на северозападна Англия, и си бяхме обратно в Манчестър почти без да се усетим.

Беше малко плашещо – какво се бе случило с цялото това време, което запълваше двата часа, когато бях на шест години?

Преди около година направих друго пътуване, което ми посочи колко много по-бързо минава времето за мен сега. Това беше 15 часов полет от Сингапур до Манчестър, което също сякаш продължи вечно.

Летенето не ми понася много, а и полетът не беше много добър: навлязохме в два тайфуна над Индия и друсаше почти през цялото време. Надявах се, че ще мога да „убия” малко от времето, като поспя, но това беше невъзможно.

Всеки път щом се унасях, тревогата ми ме пробуждаше. Това като не стана, се надявах поне да мога да накрам времето да мине по-бързо, като се разсейвам със забавленията на полета или с книги и списания, но умът ми упорито отказваше да се откъсне от реалността на проточващата се ситуация.

Усещах всяка отминаваща минута и в резултат времето сякаш се точеше ужасно. Всеки път, щом си погледнех часовника – което беше на около всеки пет минути – беше минало по-малко време, отколкото очаквах.

Субективното ми усещане за това колко дълго продължи това пътуване е, както по-късно осъзнах, много подобно на това колко дълго продължаваше пътуването ми до Конуи през детството ми. За мен те сякаш съдържаха еднакво количество скука и нетърпение и продължаваха почти еднакво време.

Това предполага, че каквото за мен са били два часа като дете, е равностойно на 15 часа за мен като зрял – което означава, доста плашещо, че времето сега тече около седем пъти по-бързо, отколкото като съм бил дете.

Тази история като че ли съвпада с преживяванията на повечето хора. Повечето от нас усещаме, че времето е минавало много бавно, когато сме били деца, и бавно се ускорява, докато порастваме.

Всички сме отбелязвали: как Коледа идва все по-бързо всяка година; как тъкмо свикваме да пишем датата на новата година и тя почти е свършила; как децата ни скоро ще завършат училище, а ни изглежда сякаш вчера сме им сменяли пелените...

Психологическите въпросници показват, че почти всеки – включително студентите – чувстват, че времето сега минава по-бързо в сравнение с когато са били наполовина или четвърт от сегашната им възраст.

И вероятно най-удивително, редица експерименти показват, че когато възрастни хора са помолени да определят дължината на интервали от време, или да „пресъздадат” продължителността на периоди от време, те посочват по-малко количество отколкото по-млади хора.

Обикновено забелязваме това забързване в края на двадесетте си години, когато повечето от нас сме се „устроили”.

Имаме постоянна работа, брак и дом и животът ни е станал рутинен – ежедневната рутина на работа, прибиране вкъщи, вечеря и гледане на телевизия; седмичната рутина на (например) ходене на фитнес понеделник вечер, ходене на кино в сряда вечерта, излизане за по питие с приятели в петък вечер и т.н.; и годишната рутина на рождените дни, банковите празници и двуседмичната лятна отпуска.

След няколко години започваме да осъзнаваме, че времето, нужно ни, за да преминем през тези рутини, сякаш намалява, сякаш сме на въртележка, която увеличава скоростта си с всяко завъртане. Както френският философ Пол Жане отбелязва преди повече от сто години:

„Който и да преброява много петилетки в паметта си, трябва само да се замисли, за да открие, че последната, последните пет години, са минали много по-бързо от предишните периоди със същата стойност. Нека някой си припомни последните си осем или десет ученически години: това е като цял век. Сравнете с тях последните осем или десет години от живота: това е като час.

Това забързване вероятно е отговорно за явлението, което психолозите наричат „Ефект на телескопа”: склонността ни да мислим, че миналите събития са се случили по-скоро, отколкото в действителност.

Бракове, смърти, раждания на деца – когато погледнем назад към тези и други значими събития, често се изненадваме, че са се случили толкова отдавна, шокирани сме, че вече са минали четири години откак е починал приятел, докато сме си мислили, че е било само преди някоя друга година, или пък че племеница или племеник вече е на десет години, докато ни изглежда, че са се родили само преди три-четири години.

Както един 83 годишен човек ми каза, „Не зная преди колко време са се случили нещата. Хората ме питат неща, като „Кога се ожени еди-кой си?” или „Кога умря еди-кой си?” и аз все се обърквам. Ако кажа две години, се оказва 5 години. Ако кажа шест месеца, е две години”.

Същото важи и за национални и международни събития, като смъртта на известни хора, природни бедствия и войни: изследванията показват, че хората обикновено датират тези неща също твърде скоро. И вероятно това е понеже времето се ускорява, докато остаряваме. Времето минава по-бързо, отколкото си мислим.

Не изглежда, че са минали четири години, откакто е починал приятел или се е родило бебе, или откакто е умрял известен човек, понеже през тези четири години времето се е ускорявало без да забележим и всеки месец и година са ставали по-къси от предишните.

Пропорционалната и Биологичната теория

И така, защо преживяваме това ускоряване на времето?

Един от популярните отговори е „пропорционалната” теория, която предполага, че важният фактор е, че докато остаряваме, всеки преиод от време се състои от малък дял от живота ни като цяло. Тази теория изглежда за пръв път е била представена от Пол Жане през 1877 г., който предлага закона, че, както Уилям Джеймс го описва, „привидната дължина на интервал при дадена епоха от живота на всеки човек е правопропорционална на общата дължинана самия живот.

Дете на 10 усеща годината като 1/10 от целия си живот, човек на 50 като 1/50, като междувременно целият живот запазва константна дължина”. При възраст от един месец годината е една четвърт от целия живот, тъй че е неизбежно да изглежда сякаш продължава вечно.

На 14 годишна възраст една година съдържа около 7% от живота ни, тъй че това също изглежда като голямо количество време. Но на 30 годишна възраст седмицата е само малък процент от живота ни, а на 50 годината е само 2% от живота ни и така субективното ни усещане е, че това са незначителни периоди от време, които преминават много бързо.

В тази теория има някакъв смисъл – тя действително предлага обяснение защо скоростта на времето сякаш се увеличава постепенно и равномерно с почти математическо постоянство. Проблемът при нея обаче е, че се опитва да обясни настоящото време изцяло посредством отминалото време.

При нея се приема, че ние непрекъснато преживяваме живота си като цяло и възприемаме всеки ден, седмица, месец или година като ставащи все по-незначителни по отношение на цялото. Но ние не живеем живота си така. Живеем в условията на много по-малки периоди от време, от час на час и от ден на ден, разглеждайки всеки период от време според собствените му качества, независимо от всичко, което е преминало преди това.

Има и биологични теории. Една от тях е, че забързването на времето е свързано със забавянето на метаболизма ни, докато остаряваме. Понеже сърцата на децата бият по-бързо от нашите, понеже те дишат по-бързо и кръвта им тече по-бързо и т.н., телесният им часовник „покрива” повече време в рамките на 24 часа отколкото нашият като зрели хора.

Децата преживяват повече време, понеже се движат по-бързо през времето. Представете си часовник, който е настроен да върви с 25% по-бързо от нормалното време – след 12 часа от нормалното време той е покрил 15 часа, след 24 часа от нормалното време той е покрил 30, което означава, че от гледна точка на този часовник денят съдържа повече време от обикновено.

От друга страна старите хора са като часовници, които се движат по-бавно от нормалното, така че изостават и покриват по-малко от 24 часа време от нормалния часовник.

От биологична перспектива я има и теорията на „телесната температура”.  През 30-те години на миналия век психологът Хъдсън Хоугланд провежда редица експерименти, които показват, че телесната температура води до различни възприятия за време.

Веднъж, когато жена му била болна от грип и той се грижел за нея, той забелязал, че тя се оплаквала, че го е нямало дълго време, дори и да го е нямало само няколко момента. С възхитително научно безпристрастие Хоугланд изследвал възприятието ѝ за време при различни температури и открил, че колкото по-висока била температурата ѝ, толкова повече времето сякаш се забавяло за нея и толкова по-дълго преживявала всеки период от време.

Хоугланд продължил това с няколко полу-садистични експеримента със студенти, които трябвало да понасят температури до 65⁰С и да носят нагрети шлемове. Те показали, че повишаването на телесната температура на човек може да забави усета им за преминало време до 20%.

Важното тук може би е, че децата имат по-висока телесна температура от възрастните, което може да означава, че времето е „разширено” за тях. И по подобен начин, телесната ни температура постепенно се понижава, докато остаряваме, което би могло да обясни постепенното „свиване” на времето.

Теорията на Възприятието

Само че, по мое виждане, забързването на времето, което преживяваме, е свързано основно с възприемането ни на света наколо и на нашите преживявания, и как това възприемане се променя, докато остаряваме.

Скоростта на времето сякаш до голяма степен се определя от това колко информаци абсорбира и обработва умът ни – колкото е повече информацията, толкова по-бавно минава времето. Тази връзка е потвърдена от психолога Робърт Орнщайн през 60-то години на миналия век.

В редица експерименти Орнщайн пуска записи на доброволци с различни видове от звукова информация, като прости щракащи звуци и домакински шумове. Накрая ги моли да определят колко дълго са слушали записа и открива, че когато е имало повече информация на записа, (напр. Когато е имало двойно повече щракащи звуци), доброволците определяли периода от време като по-дълъг.

Той открил, че това важи и за сложността на информацията. Когато били помолени да разглеждат различни скици и рисунки, участниците с най-сложните изображения определяли периода от време като най-дълъг.

Това го пробвах и аз с прост музикален експеримент. По време на курс помолих участниците да чуят две музикални творби. Едната беше луд, френетичен концерт за пиано от Рахманинов, с изливащи се ноти при темпо от около 10 на секунда. Другата беше приятна музика от Брайън Ено, която се носеше нежно и успокояващо в стаята.

Слушахме творбите за различни периоди от време и помолих участниците да определят колко време беше минало. Ако възприятието за време е свързано с информацията, те би трябвало да са преживели повече време за творбата на Рахманинов. Тя съдържа много повече информация отколкото творбата на Брайън Ено – много пъти повече ноти, тонове и различни инструменти. Всичката тази допълнителна информация би трябвало да разтегли времето.

И ето какво показаха резултатите. Слушахме творбата на Рахманинов 2 мин и 20 сек и общата преценка беше 3 мин и 25 сек. Слушахме творбата на Брайън Ено 2 минути, докато общата преценка беше 2 мин и 32 сек – все още надценяване, но по-ниско.

А ако повечето информация забавя времето, вероятно част от причината времето да минава толкова бавно за децата, е заради масивното количество „перцептивна информация”, която поемат от света наоколо. Малките деца сякаш живеят в напълно различен свят от възрастните – много по-интензивен, по-истински и по-очарователен и красив.


Както психологът Ърнест Бекър пише, в детството изпитваме „видение за първичната чудност на сътворението”, и сетивата ни за света са „облени... с емоции и чудеса”.

Това е една от причините често да си спомняме за детството като за блажено време – понеже светът е бил по-вълнуващо и красиво място за нас тогава и всичките ни преживявания са били толкова интензивни.

Изострените възприятия при децата означава, че те непрекъснато попиват всякакви подробности, които ние зрелите пропускаме – цепнатинките в прозорците, малките насекоми, пълзящи по пода, слънчевите петна върху килима и т.н.

А дори и по-мащабните неща, които виждаме, сякаш са по-истински за тях, по-ярки, с повече присъствие и бъдене. Всичката тази информация разтяга времето за децата.

Само че, докато остаряваме, ние губим тази интензивност на възприятията и светът става тъжно и познато място – толкова тъжно и познато, че спираме да му обръщаме внимание. В крайна сметка, защо ни е да обръщаме внимание на сградите или улиците, покрай които минаваме напът за работа?

Виждали сме тези неща хиляди пъти и те не са красиви или очарователни, те са просто... обикновени.

Както Бекър го описва, ние „подтискаме” тази интензивност на видението. „По времето когато напуснем детството”, пише той, „ние сме го затворили, променили сме го и вече не възприемаме света какъвто е за първичното преживяване”.

Или както Уърдсуорт казва в известната си поема „Интимности на Безсмъртието”, детското виждане, което прави всички неща „пременени в небесна светлина”, започва да „избледнява в светлината на ежедневието”.

И ето затова времето за нас се забързва. Докато порастваме, започваме да се „изключваме” за чудността на бъденето на света, постепенно преставаме да обръщаме внимание на заобикалящия ни свят и преживявания. В резултат приемаме по-малко информация, което значи, че времето минава по-бързо. Времето е по-малко „разтегнато” с информация.

Стари и нови преживявания

След като пораснем, има процес на прогресивно „опознаване”, който продължава през целия ни живот. Колкото по-дълго живеем, толкова по-познат ни става светът, така че количеството перцептивна информация, която усвояваме, намалява с всяка година и времето сякаш минава по-бързо всяка година.

Има две основни причини това да се случва. От една страна, докато остаряваме новите неща в живота ни прогресивно намаляват. Животът на една 20 годишна жена все още е пълен с нови преживявания. Тя все още открива нови видове музика, храна, литература и други нови хобита и интереси.

Тя може да преживее първата си сериозна романтична връзка, да се научи да шофира, да лети и да отиде в чужбина за пръв път, откривайки нови градове или околността в близост до мястото, където живее и т.н. Когато има тези прживявания, тя е свободна от обезчувствяващия механизъм; тя изпитва „първичното преживяване” на света и обработва големи количества перцептивна информация.

Същият човек на 30 годишна възраст все още може да има няколко нови преживявания. Тя може да си има бебе, да отиде до друга страна, в която преди не е била, да научи нов език или да започне нова работа. По времето, когато достигне 40, светът съдържа много по-малко непознати неща.

Животът ѝ вероятно се състои от повторението на преживявания, които тя е имала стотици или хиляди пъти.

Тя работи работата, която има от 20 години, прибира се в къщата, която има от десет, посвещава свободното си време на същите хобита и интереси, които е открила, когато е била на 20, отива през уикенда на същите местности, в същата чужда страна всяка година и т.н. Поради това обезчувствяващият механизъм я притиска здраво. Тя почти никога не се освобождава от него, което означава, че усвоява много по-малко перцептивна информация.

Но ако това беше единствената причина възприятията ни да стават все по-малко свежи – и времето да се забързва, докато остаряваме – не би имало голяма разлика между възприемането на времето за 40 и 60 годишен човек. Повечето от нас изразходваме почти целия си „запас” от нови преживявания по времето, когато достигнем средна възраст, така че не би трябвало да има истинска причина времето да минава по-бързо за човек от тези различни възрасти.

Само че втората причина възпиятията ни да стават по-малко свежи е вероятно, че докато остаряваме, всички преживявания, които вече сме имали, са ни станали още по-познати. Не само че имаме по-малко нови преживявания, но и преживяванията, които вече са ни познати, стават прогресивно все по-малко истински.

С думите на Уилям Джеймс, „всяка отминала година превръща някои от тези преживявания в автоматична рутина”.

Така като преживява много нови неща, жена на 20 години все още е доста „свежа” за феноменалния свят около нея – но през следващите 20 години тя ще вижда същите улични сцени, същото небе и същите дървета хиляди пъти, така че тяхната истинност все повече ще избледнява.

Между другото, тази връзка между време и информация може да обясни и други аспекти на времето. Един от „законите” на психологическото време, които поставям в книгата си „Да намерим време” е, че „времето сякаш се забавя, когато сме изложени на нова среда и преживявания”. Това е защото непознатостта на новите преживявания ни позволява да  поемаме много повече информация. Друг от законите е, че „времето минава бързо в състояние на вглъбеност”.

Това е понеже в състояние на вглъбеност вниманието ни се стеснява в малък фокус и ние блокираме информацията от заобикалящия ни свят. В същото време има много малка „когнитивна информация” в умовете ни, тъй като концентрацията заглушава нормалния „мислов диалог” на ума.

От друга страна, времето минава бавно в състояние на скука и дискомфорт, понеже в тези ситуации вниманието не е заето и голямо количество мисловен диалог преминава през ума ни, носейки масивно количество когнитивна информация.

Забавяне на времето

От положителната страна обаче, ако знаем защо времето се забързва, докато остаряваме, не сме безсилни срещу това. Ако знаем, че това е причинено от познатост, то можем да направим усилие да се излагаме на колкото се може повече новости в живота ни – не просто нова среда чрез пътуване (въпреки че това е много важно), но и нови предизвикателства, нови ситуации, нова информация, идеи, хобита и умения.

Както разширяването на времето, което често преживяваме, когато отидем в чужбина, показва, новостите и непознатото разтягат времето. Ако редовно се излагаме на непознати неща, можем да изживеем повече време в живота си и така ефективно да живеем „по-дълго”.

Ако прекарате всичките години на зрелия си живот, вършейки една и съща работа, живеейки в една и съща къща на едно и също място, правейки едни и същи неща с едни и същи хора в свободното си време, тогава неизбежно ще преживеете бързо преминаване на времето. Но ако сменяте работата си редовно, редовно пътувате до нови места, не спирате да проучвате нови идеи и да си поставяте нови предизвикателства, времето ще минава по-бавно за вас.

По този начин е възможно за човек, който умира преди 40 годишна възраст, да живее „по-дълго” от човек, който умира на 80 годишна възраст.

Друг начин, по който можем да забавим времето, е като направим съзнателно усилие да „следим” преживяванията си. Има хора, които сякаш са по-повлияни от познатостта отколкото други и виждат света с онази свежа, първична детска визия през елия си живот. Това са от тези хора – понякога изглеждащи като ексцентрици на околните – които често започват изреченията си с изрази, като „Не е ли странно, че...?” или „Замислял ли си се някога...?”

Те са от тези хора, които могат да се спрат на улицата и да зяпат красива сцена на слънцето, провиращо се през облаците или сребърна луна над покривите; или пък могат да гледат втренчено морето, цветя, животни, сякаш никога преди не са ги виждали. Поетите и художниците често имат тази „детска” визия – всъщност именно това им предоставя вдъхновението за творбите им.

Те често имат усещането за странност и чудатост за неща, които повечето от нас приемаме за даденост, и изпитват нужда да уловят и опишат своите по-интензивни възприятия. Тези хора ще бъдат по-малко повлияни от закона за първия път на психологическото време, отколкото другите; времето може да се забързва и за тях, но вероятно не до същата степен.

И в известен смисъл ние можем да култивираме това отношение, просто като правим съзнателни усилия да „внимаваме”. Вместо да фокусираме вниманието си върху мисловния диалог в главите ни или върху задачи или развлечения като телевизия или компютърни игри, можем да се опитаме да живеем в настоящето, да отдаваме вниманието си на преживяванията, които имаме и на това, което ни заобикаля.

Когато си взимате душ сутрин, например, вместо да оставяте ума си да бърбори за нещата, които имате да свършите днес или нещата, които сте правили снощи, опитайте се да приковете вниманието си тук и сега, наистина да усетите водата, която се плиска и стича по тялото ви и да усетите топлината и чистотата, които чувствате.

Или по пътя за дома от работа в автобуса или влака, вместо да се бъхтите върху всички проблеми, с които е трябвало да се справите на работа или да си фантазирате за красивото момиче, което сте срещнали предната нощ, фокусирайте вниманието си извън себе си; погледнете небето, къщите и сградите, покрай които преминавате и съзнавайте себе си тук, ходейки сред тях.

Внимателност означава да спрете да мислите и да започнете да долавяте, да живеете тук и сега в преживяването, вместо „там и тогава” в мислите си. Това разтяга времето точно по същия начин, както новите преживявания, понеже като отдаваме повече внимание на преживяването, получаваме повече информация от него.

С други думи, до известна степен можем да контролираме времето. Не е нужно то да се забързва, докато остаряваме. Някои от нас се опитват да удължат живота си, като пазят форма и ядат здравословна храна, което е напълно разумно.

Но е възможно също така да удължаваме времето отвътре, като променим начина, по който преживяваме моментната реалност на живота си. Можем да живеем по-дълго не само на години, но и на възприятия.

От Стив Тейлър

 

Go Back

Comment

View older posts »